Постинг
03.03.2013 08:19 -
ОТНОВО ЗА ЛИСИЦАТА - двадесет и пети урок
Автор: hadjito
Категория: Изкуство
Прочетен: 481 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.03.2013 08:29
Прочетен: 481 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 03.03.2013 08:29
ОТНОВО ЗА ЛИСИЦАТА - двадесет и пети урок
Като се прибирахме от покупки в магазина видяхме седнал на пейката пред къщата си да пуши чичо Дончо. Не бяхме забравили какво ни беше обещал, затова му рекох:
– Много те молим с Димчо да ни разкажеш сега отново за лисицата. Може ли?
Ловецът не бърза да отговори. Изгася цигарата, за да не ни дими с нея и с жест ни приканва да седнем при него на пейката.
– Щом толкова настоявате ще ви разкажа това за което се сетя. За нея би могло да се говори дълго. Червената лисица е най-често срещания вид измежду другите видове лисици. Козината й обикновено е оранжевочервена, с бял корем, а краката и ушите й са черни. Лисиците унищожават много вредители на селското стопанство, но също така са преносители на болести и могат да бъдат истинско бедствие за овчарите и фермерите. Важни са за кожарската индустрия. В съзнанието на хората те са символ на какво?
– На хитрост! – веднага отвръщам.
– Точно така. На хитрост и лукавост. А откъде идва това, знаете ли?
– Не. Кажи ни.
– Много умело се преструва на мъртва, с което често спасява кожата. Страхотно пъргава е като за принадлежаща към семейство Кучета. На опашката има бели връхчета и тя й служи да запазва равновесие при скокове и отскоци.
– У нас срещат ли се друг вид лисици, чичо Дончо? – питам аз.
– Среща се и лисицата въглищарка.
– По какво се различава от червената?
– Има характерно бяло петно на опашката и козината й изглежда напръскана със сажди.
– Затова ли се нарича въглищарка?
– Заради това е, да. През есента и зимата козината на лисиците пораства още, за да ги предпазва от студовете.
– Сигурно затова в книжките я рисуват облечена в красив червен кожух.
– Така е. През пролетта тя съблича кожухчето си – дългата козина опадва и до края на лятото козината й е къса.
– За кои други лисици се сещаш?
– В тундрата има полярни лисици.
Чичо Дончо замълчава, поглажда с груба длан небръснатите си бузи и после продължава:
– Лисиците са всеядни животни, ядат гризачи, насекоми, плодове, червеи, мърша, яйца, мишки и други малки животни.
– Кое друго интересно нещо можеш да ни кажеш за тези животни? – продължавам да разпитвам аз.
– Например, това, че в горната част на опашката си, почти в основата ѝ, лисиците имат малко плешиво място. Когато си почиват, свити на кълбо, те често пъхат носа си там. На това място се намира жлеза, излъчваща мирис на горски теменужки. Теменужена жлеза имат както мъжките, така и женските лисици. Тя е особено ароматна през зимата. Учените не знаят все още за какво им служи.
– Шегуваш се, нали? – усъмнява се Димчо в думите му.
– Говоря сериозно.
– Това направо не е за вярване! – обаждам се и аз.
– В природата има много необикновени неща, момчета,
които не са за вярване, но са факт.
– А какви звуци издават? – сещам се да попитам аз.
– Лисиците си говорят с езика на тялото. Гласовият им диапазон е голям – могат да лаят, и да издават писък, близо до човешкото пищене. Чрез тези звуци си съобщават някои неща.
В това време на улицата се появява чичо Богдан, вижда ни да слушаме разказа на ловеца и ни подвиква:
– Хей, юнаци, стига приказки. Не огладняхте ли? Идвайте да вечеряме, докато яденето е още топло.
Благодарим на чичо Дончо за разказа и бързо скачаме да отидем при чичо, който е обещал да ни гости тази вечер с негов още не опитван от нас специалитет. И наистина, когато приближаваме, усещаме изкушаващия аромат на приготвеното вкусното ядене отдалече, който ни кара да почувстваме глад. Измиваме си бързо ръцете и сядаме да се храним с голям апетит, като не забравяме да похвалим чичо Богдан за проявеното кулинарно майсторство.
Като се прибирахме от покупки в магазина видяхме седнал на пейката пред къщата си да пуши чичо Дончо. Не бяхме забравили какво ни беше обещал, затова му рекох:
– Много те молим с Димчо да ни разкажеш сега отново за лисицата. Може ли?
Ловецът не бърза да отговори. Изгася цигарата, за да не ни дими с нея и с жест ни приканва да седнем при него на пейката.
– Щом толкова настоявате ще ви разкажа това за което се сетя. За нея би могло да се говори дълго. Червената лисица е най-често срещания вид измежду другите видове лисици. Козината й обикновено е оранжевочервена, с бял корем, а краката и ушите й са черни. Лисиците унищожават много вредители на селското стопанство, но също така са преносители на болести и могат да бъдат истинско бедствие за овчарите и фермерите. Важни са за кожарската индустрия. В съзнанието на хората те са символ на какво?
– На хитрост! – веднага отвръщам.
– Точно така. На хитрост и лукавост. А откъде идва това, знаете ли?
– Не. Кажи ни.
– Много умело се преструва на мъртва, с което често спасява кожата. Страхотно пъргава е като за принадлежаща към семейство Кучета. На опашката има бели връхчета и тя й служи да запазва равновесие при скокове и отскоци.
– У нас срещат ли се друг вид лисици, чичо Дончо? – питам аз.
– Среща се и лисицата въглищарка.
– По какво се различава от червената?
– Има характерно бяло петно на опашката и козината й изглежда напръскана със сажди.
– Затова ли се нарича въглищарка?
– Заради това е, да. През есента и зимата козината на лисиците пораства още, за да ги предпазва от студовете.
– Сигурно затова в книжките я рисуват облечена в красив червен кожух.
– Така е. През пролетта тя съблича кожухчето си – дългата козина опадва и до края на лятото козината й е къса.
– За кои други лисици се сещаш?
– В тундрата има полярни лисици.
Чичо Дончо замълчава, поглажда с груба длан небръснатите си бузи и после продължава:
– Лисиците са всеядни животни, ядат гризачи, насекоми, плодове, червеи, мърша, яйца, мишки и други малки животни.
– Кое друго интересно нещо можеш да ни кажеш за тези животни? – продължавам да разпитвам аз.
– Например, това, че в горната част на опашката си, почти в основата ѝ, лисиците имат малко плешиво място. Когато си почиват, свити на кълбо, те често пъхат носа си там. На това място се намира жлеза, излъчваща мирис на горски теменужки. Теменужена жлеза имат както мъжките, така и женските лисици. Тя е особено ароматна през зимата. Учените не знаят все още за какво им служи.
– Шегуваш се, нали? – усъмнява се Димчо в думите му.
– Говоря сериозно.
– Това направо не е за вярване! – обаждам се и аз.
– В природата има много необикновени неща, момчета,
които не са за вярване, но са факт.
– А какви звуци издават? – сещам се да попитам аз.
– Лисиците си говорят с езика на тялото. Гласовият им диапазон е голям – могат да лаят, и да издават писък, близо до човешкото пищене. Чрез тези звуци си съобщават някои неща.
В това време на улицата се появява чичо Богдан, вижда ни да слушаме разказа на ловеца и ни подвиква:
– Хей, юнаци, стига приказки. Не огладняхте ли? Идвайте да вечеряме, докато яденето е още топло.
Благодарим на чичо Дончо за разказа и бързо скачаме да отидем при чичо, който е обещал да ни гости тази вечер с негов още не опитван от нас специалитет. И наистина, когато приближаваме, усещаме изкушаващия аромат на приготвеното вкусното ядене отдалече, който ни кара да почувстваме глад. Измиваме си бързо ръцете и сядаме да се храним с голям апетит, като не забравяме да похвалим чичо Богдан за проявеното кулинарно майсторство.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
