Постинг
09.03.2015 11:30 -
ШАХМАТНИ ЕТЮДИ – 2
Картината върху която работя от няколко дни не се получава така, както ми се иска. Тоновете са все още тежки и няма търсеното пространство в отделните планове. Оставям четката върху палитрата обезсърчен. Поглеждам навън. Денят е топъл, слънчев. Когато работата не спори, от опит знам, че най-добре е да изляза навън да се поразсея малко и след това да продължа. Събличам работната си престилка и излизам.
На пейката пред ателието, на припек, са седнали две момчета и играят шах. Потънали са в играта и не ме забелязват. Като ги гледам аз се усмихвам тъжно и се отдавам на спомените си. Бях на тяхната възраст, когато баща ми ме научи да играя тази игра. В студените зимни снежни дни прекарвахме много часове приведени над шахматната дъска. Трудно приемах пораженията си и често сълзите ми неудържимо закапваха по черно-белите квадратчета. Като виждаше колко много се вживявам и колко ме боли, когато губя, той нарочно допускаше грешки, за да мога да го победя и с това ме амбицираше. На техните години много се страхувах от тъмнината. Трудно можеха да ме накарат да изляза навън. Но когато баща ми спечелеше партията, за да не се изложа пред семейството, излизах навън в нощта да си поплача. Мразех да ме бият на шах. Съзнавах, че в други игри, загубата можеше да се дължи на липса на късмет, но в шахматната означаваше, че не знаеш, не виждаш, че са те надхитрили. Изглежда това дълбоко ме е огорчавало. В такива вечери грабвах ските и излизах да се пързалям, за да се успокоя, преодолял страховете си от тъмнината.
Баща ми отдавна не е между живите, но аз ще съм му благодарен докато съм жив, че ме научи на тази велика игра.
Изведнъж момчетата се скараха за нещо и ме изваждат от далечните спомени от детството ми. Сдърпали са се за една фигура.
– Пусни го! – настоява едното.
– Няма…
И в следващия миг едната част от коня остава в ръката на едното, а другата в ръката на другото.
– Видя ли какво направи сега? Развали играта.
– Не аз, ти я развали.
Приближавам се и поглеждам позициите в шахматното поле. Имаше защо играчът с черните фигури да се вкопчи здраво в своя кон – той беше единствената му възможност да продължи, загубеше ли го, губеше играта. Конят не е от най-важните фигури, но зависи от ситуацията – може да се окаже, че всичко зависи от него. Така е и в живота, често се вкопчваме с последни сили в спасителен за нас кон.
– Сега какво ще правим? – пита малчуганът, притежател на шаха.
Противникът му само безпомощно повдига рамене.
– Не се тревожете! – казвам им аз. – Ще го залепя. Ще ви дам друг, от моя шах и ще продължите играта си.
Моят кон е малко по-голям и трудно се помества в квадратчетата, но те нареждат фигурите и започват нова партия.
Гледам ги, усмихвам се и си мисля за това, че може би на пейката пред ателието ми сега играе, без да подозира, един бъдещ гросмайстор, а защо не и световен шампион. Аз не успях да стана шахматист, но може би ще станат те – бъдещето е още в техните ръце, умове и сърца.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
