1.
Приятелят ми пристигна малко по-рано от уговореното време. Явно искаше да се види час по-скоро с любимата си. Понеже няма автомобил, помоли ме да отида с него да я посрещнем на летището. Завари ме по пижама, току-що бях станал.
– Ама ти още ли не си се приготвил? – попита ме той и по лицето му се изписа разочарование.
– Погледни колко е часът. Нали се разбрахме кога ще тръгнем.
– Извинявай! Не сме се виждали с нея от две седмици и не мога да си намеря място от нетърпение.
– Познато ми е – отвръщам.
– Все пак побързай. Не ми се иска да я караме да чака.
– Ще бъдем навреме на летището, не се притеснявай. Какво толкова има да се приготвям. Ще се избръсна, обличам се и тръгваме.
– Помислих, че ще искаш и да закусваш.
– Ще закуся после.
Той сяда на дивана. На масичката пред него стои неприбраният от снощната игра шах. В нетърпението си започва да размества безцелно фигурите. Докато се бръсна, чувам го да казва:
– Май обичаш да си поспиваш сутрин, а?
– Това се случва рядко, само по изключение. Снощи играхме до късно шах със съседа и затова се поуспах малко.
Докато се обличам, приятелят ми пита:
– Защо толкова обичаш шахматната игра?
Въпросът му ме изненадва. Не съм се замислял никога защо наистина толкова я обичам. А и лесно ли е да се отговори еднозначно защо човек обича нещо. Причината вероятно не е една. Но той ме гледа в очите и очаква отговор. За да избегна дългите и неясни обяснения, отвръщам на въпроса му с въпрос:
– А ти защо обичаш толкова Зорница?
Очаквах, че ще се затрудни да обясни, но той отвръща без да се замисля:
– Защото е много красива и интелигентна.
– И аз обичам шахматната игра по същите причини, защото е много красива и интелигентна. Но да спрем да говорим и да тръгваме, че не знаем дали няма да има задръстване по кръстовищата.
Грабвам си дрехата и двама изхвърчаваме навън.