Постинг
08.08.2012 06:42 -
И С ОЩЕ НЕЩО ДРУГО
И С ОЩЕ НЕЩО ДРУГО
На самотата ми, с пътека лунна, водата се присмива. На пейката в алеята крайбрежна, глава облакътил на коленете, аз вяло гледам празника й весел, играта й с вълнички бляскави и закачливи. Край мен, на крачка само, минават хората така далечни. Затворил нежния си цветен свят под щорите на тежките клепачи на очите, сега се взирам в чуждия пред себе си и никак той не ме вълнува, дори не ме и натъжава. Преглътнал думите си, като камък млъкнал, сред всичкото това стоя и само ярката луна единствена ме забелязва. Но тя за мен не иска и да знае.
Насреща ми, подпрян на парапета аз забелязвам, че друг несретник е обвесил нос. Сред тази суетня шумяща, изглежда по-ненужен и от мене. Ако се съди по вида му, навярно не е ял от много дни насам, защото дрехите му, станали съвсем широки, висят на раменете, като на закачалка. На анорексията манекен същински, с очи на единак той хората поглежда – те може би са нещото, което единствено останало е живо в него – два въглена горящи, прогарящи самодоволството на този самовлюбен, бликащ свят околовръст. Дори далечната луна отмества погледа от него и скрива своя лик зад малък облак – на хилавите кой се радва?
Изглежда, че за него и за мен е този свят лъжовен. Лъжовен, да. Но знае гладният човек, че гладно гърло с нищо не се лъже – то хляба си насъщен иска.
И докато го гледам, не мога да не се запитам, каква е тази нощ: измамница лъжовна, самотна, гладна или много, много тъжна? А може би е тя една безвкусна каша от всичкото това, примесено и с още нещо друго!?
.jpg)
На самотата ми, с пътека лунна, водата се присмива. На пейката в алеята крайбрежна, глава облакътил на коленете, аз вяло гледам празника й весел, играта й с вълнички бляскави и закачливи. Край мен, на крачка само, минават хората така далечни. Затворил нежния си цветен свят под щорите на тежките клепачи на очите, сега се взирам в чуждия пред себе си и никак той не ме вълнува, дори не ме и натъжава. Преглътнал думите си, като камък млъкнал, сред всичкото това стоя и само ярката луна единствена ме забелязва. Но тя за мен не иска и да знае.
Насреща ми, подпрян на парапета аз забелязвам, че друг несретник е обвесил нос. Сред тази суетня шумяща, изглежда по-ненужен и от мене. Ако се съди по вида му, навярно не е ял от много дни насам, защото дрехите му, станали съвсем широки, висят на раменете, като на закачалка. На анорексията манекен същински, с очи на единак той хората поглежда – те може би са нещото, което единствено останало е живо в него – два въглена горящи, прогарящи самодоволството на този самовлюбен, бликащ свят околовръст. Дори далечната луна отмества погледа от него и скрива своя лик зад малък облак – на хилавите кой се радва?
Изглежда, че за него и за мен е този свят лъжовен. Лъжовен, да. Но знае гладният човек, че гладно гърло с нищо не се лъже – то хляба си насъщен иска.
И докато го гледам, не мога да не се запитам, каква е тази нощ: измамница лъжовна, самотна, гладна или много, много тъжна? А може би е тя една безвкусна каша от всичкото това, примесено и с още нещо друго!?
.jpg)
Вълнообразно
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
