ТЪГАТА

Тъгата, нежелан другар,
е често спътник мой в живота.
Тя няма цвят и образ,
прилепва се неканена –
и дойде ли веднъж,
си мисли,
че ще владее вечно
сърцето и душата ми.
Тъгата, скитница и просякиня,
наднича втренчено в деня ми
и търси откъде да се промъкне,
и влезе ли,
изгоня ли я през вратата,
тя се завръща през прозореца.
По нрав си е такава винаги,
непоправимата тъга.
Забива острия си трън в сърцето
или в петата на късмета ми,
а с куц късмет
къде ли можеш да отидеш?
В тъгата думите
на устните угасват неизречени –
като залязващи слънца
потъват неизречени
зад мрачна облачна завеса,
като откъснали се котви
от кораба на мисълта…

По нрав си е такава винаги,
непоправимата тъга.
Забива острия си трън в сърцето
или в петата на късмета ми,
а с куц късмет
къде ли можеш да отидеш?