ЧЕРНИЦИТЕ

 Къде сте стари клонести черници?

Къде са птиците, които хранехте

с презрели плодове,

къде са сладките им песни;

къде заглъхна шепотът зелен на вашите листа?

Най-сладкия си хляб съм ял под вас.

Докарвах тук козите да пладнят,

а аз, след скромния обяд,

полягвах в меката трева под клоните

в прохладната ви сянка;

потъвах в краткия си сън,

прегърнал медени видения,

докоснал най-далечното и невъзможното…

И кукувицата ме е закуквала

с джобове празни,

с главичка лук,

с изсъхнал хляб в торбичката.

В приклекналото лято на стърнището до вас,

мечтите ми танцуваха

с красиви пъстроцветни пеперуди

и тихият ветрец ме галеше

по бузите изцапани с къпини.

Израствах тук,

източвах сянка,

по-дълга станала от гегата.

Отсечени са днес черниците

и виждам детството си ампутирано

да куца по обраслите пътеки.

Но няма ги козите –

заминали са те далече,

подмамени от сладкогласите звънчета

на бързащото време,

а този, който слуша мълчаливо тишината,

не е момчето дето тук растеше.