Постинг
07.06.2011 07:21 -
ТРЕТИ РАЗГОВОР С ВЕДРИНА
ТРЕТИ РАЗГОВОР С ВЕДРИНА
Златно слънце прежуря над позлатеното поле. Малко ручейче клокочи в ниското – синя вена, по която изтича животът на лятото. На малката полянка пред мен седи млада жена и рисува – рисува направо с пръсти по дърветата. Палитрата и е странна, от нозете й се разлива неусетно в цялото пространство околовръст и се оказва, че съм стъпил, по-точно казано, нагазил в нея. Тя ме поглежда изпод вежди, изненадана от присъствието ми, но не се разсърди. Напротив, зарисува и по мен и преди още да съм се опомнил от изненадата, попита с дяволита нотка в гласа:
- Какво ще кажеш? Харесва ли ти картината ми?
- Ведрина!? Какво правиш тук? – в недоумение отвръщам на въпросите й с въпрос.
- Как, какво? Не виждаш ли? Рисувам с твоите очи…
- Рисуваш с пръсти.
- Не, по-скоро с мисъл.
- Но ти не си художничка!?
- Не съм, но бях. Всички сме художници. Едни го знаят, други не. Сега си припомням как се рисува с боите на живо.
- Изглежда предпочиташ топлите тонове.
- В момента е тяхното време. Ще дойде редът и на другите.
- Кога пристигна тук, Ведрина?
- Не съм Ведрина, но можеш и така да ме наричаш, ако повече ти харесва.
- А коя си тогава?
- Аз съм есента. Току-що пристигам. Толкова е вълнуващо! Ще нашаря гората по свой, тоест, по твой вкус. Ти нали точно такава искаш да бъде в момента?
- Да. Беше ми поомръзнало само зеленото.
- Ти си гората и не може да бъдеш друга, освен каквато искаш да си.
- Да не те е хванало все още силното слънце? Как така ще съм гората, като съм човек, застанал пред тебе.
- Човекът пред мене е проявление на гората, а гората е проявление на човека в единното цяло.
- Извинявай, звучиш ми твърде объркано.
- Отначало е така, докато разбереш главното, основния замисъл на Съзиданието.
Тук вече нямаше какво да кажа, освен да замълча. Тишината сякаш пада от небето и натегна върху мен с неуловимото си присъствие. Изглежда Ведрина долови по телепатичен път мисълта ми и рече:
- Ти си тази тишина и въздухът от който тя се спуска. Аз рисувам тишината върху гората с мисълта ти.
И след като аз, объркан, продължавах да мълча, тя добави:
- Правя й портрет, погледната през твоите очи.
Реших да насоча разговора в друга посока:
- Макар в красиви, светли и топли тонове, картината е малко тъжна…
- Така е. Светлото и тъмното вървят ръка за ръка. Ако не видиш светлината, няма да видиш и сянката, ако не виждаш тъжното, няма да забележиш веселото, ако не почувстваш делника, как ще усетиш празника?
- Сега остава да кажеш, че аз съм и есента.
- Разбира се. Всичко е едно цяло. Аз съм ти и ти си аз.
- Не, ти си жена, а аз съм мъж и не сме съвсем едно.
- Аз съм жена, за да познаеш мъжа в себе си, ти си мъж, за да позная жената в себе си. Аз и ти сме Аз. Как иначе, ще можем да се погледнем отстрани и да се порадваме сами на себе си? Всичко е толкова интересно и забавно! Не мислиш ли!?
Изведнъж отнякъде се появи едно куче и се разлая срещу мен. Потокът на мислите ми прекъсна. Видях се сам сред полето. “Дали пък не съм куче, за да позная човека?” – изненадващо се запитах. После махнах с ръка за да пропъдя като досадна муха тези мисли и тръгнах през полето. В далечината, есента, в образа на Ведрина, бавно се отдалечаваше и продължаваше да рисува с широки жестове на ръцете с очите ми.
Златно слънце прежуря над позлатеното поле. Малко ручейче клокочи в ниското – синя вена, по която изтича животът на лятото. На малката полянка пред мен седи млада жена и рисува – рисува направо с пръсти по дърветата. Палитрата и е странна, от нозете й се разлива неусетно в цялото пространство околовръст и се оказва, че съм стъпил, по-точно казано, нагазил в нея. Тя ме поглежда изпод вежди, изненадана от присъствието ми, но не се разсърди. Напротив, зарисува и по мен и преди още да съм се опомнил от изненадата, попита с дяволита нотка в гласа:
- Какво ще кажеш? Харесва ли ти картината ми?
- Ведрина!? Какво правиш тук? – в недоумение отвръщам на въпросите й с въпрос.
- Как, какво? Не виждаш ли? Рисувам с твоите очи…
- Рисуваш с пръсти.
- Не, по-скоро с мисъл.
- Но ти не си художничка!?
- Не съм, но бях. Всички сме художници. Едни го знаят, други не. Сега си припомням как се рисува с боите на живо.
- Изглежда предпочиташ топлите тонове.
- В момента е тяхното време. Ще дойде редът и на другите.
- Кога пристигна тук, Ведрина?
- Не съм Ведрина, но можеш и така да ме наричаш, ако повече ти харесва.
- А коя си тогава?
- Аз съм есента. Току-що пристигам. Толкова е вълнуващо! Ще нашаря гората по свой, тоест, по твой вкус. Ти нали точно такава искаш да бъде в момента?
- Да. Беше ми поомръзнало само зеленото.
- Ти си гората и не може да бъдеш друга, освен каквато искаш да си.
- Да не те е хванало все още силното слънце? Как така ще съм гората, като съм човек, застанал пред тебе.
- Човекът пред мене е проявление на гората, а гората е проявление на човека в единното цяло.
- Извинявай, звучиш ми твърде объркано.
- Отначало е така, докато разбереш главното, основния замисъл на Съзиданието.
Тук вече нямаше какво да кажа, освен да замълча. Тишината сякаш пада от небето и натегна върху мен с неуловимото си присъствие. Изглежда Ведрина долови по телепатичен път мисълта ми и рече:
- Ти си тази тишина и въздухът от който тя се спуска. Аз рисувам тишината върху гората с мисълта ти.
И след като аз, объркан, продължавах да мълча, тя добави:
- Правя й портрет, погледната през твоите очи.
Реших да насоча разговора в друга посока:
- Макар в красиви, светли и топли тонове, картината е малко тъжна…
- Така е. Светлото и тъмното вървят ръка за ръка. Ако не видиш светлината, няма да видиш и сянката, ако не виждаш тъжното, няма да забележиш веселото, ако не почувстваш делника, как ще усетиш празника?
- Сега остава да кажеш, че аз съм и есента.
- Разбира се. Всичко е едно цяло. Аз съм ти и ти си аз.
- Не, ти си жена, а аз съм мъж и не сме съвсем едно.
- Аз съм жена, за да познаеш мъжа в себе си, ти си мъж, за да позная жената в себе си. Аз и ти сме Аз. Как иначе, ще можем да се погледнем отстрани и да се порадваме сами на себе си? Всичко е толкова интересно и забавно! Не мислиш ли!?
Изведнъж отнякъде се появи едно куче и се разлая срещу мен. Потокът на мислите ми прекъсна. Видях се сам сред полето. “Дали пък не съм куче, за да позная човека?” – изненадващо се запитах. После махнах с ръка за да пропъдя като досадна муха тези мисли и тръгнах през полето. В далечината, есента, в образа на Ведрина, бавно се отдалечаваше и продължаваше да рисува с широки жестове на ръцете с очите ми.
Няма коментари
Търсене
