В ПРИКАЗНИЯ ДОМ

   Облаците развяват бели поли над слънчевия връх, омаяни от коприненото шумолене на тревата. Те не си поставят, като мене, невъзможни цели, да се научат да говорят с птиците, цветята и дърветата. Небесният им път, подвластен на капризите на вятъра, е криволичещ и неясен, какъвто е и нашият житейски път.
       Една пътека, виеща се в тревите, ме води към от­давна разпиления ми тук детски смях. Над мене нацъф­телите акации са пренаселени от пчелното жужене. В съня на листата им, докоснали белотата на облаците, са скрити всичките копнежи на деня. А там, на височина­та, се намира приказния дом на спомените, където сен­ките на преживяното, прелитат като пъстрокрили пе­перуди от цвят на цвят, в градината на миналото. В невидимия дом, в пещта на настоящето, поръсен с вку­сните подправки на миналото, се пече най-вкусният хляб. Отминалите дни ще ме посрещнат с него, когато стигна там. Ще си отчупя къшей хляб и ще го натопя в меда на бъдещето, за да усетя невероятния вкус на настоящето. И няма да забравя да поканя на трапезата си облаците — прекрасните ми спътници до приказния дом.