ИДВАНЕТО НА ДЕНЯ

     Изгревното зарево запали утринното небе. Сенките на самотни дървета полегнаха по осветената от зарево­то гладка повърхност на ливадите в отсрещния хълм. Вятър-нестинар се спусна от високото и със зачервени пети нагази в росните треви да ги охлади.
       И макар в ниското да беше още утро, денят вече бе седнал на челото на хълма, където с провесени крака светлината люлееше белите си заоблени бедра.
       Реката в ниското плахо проблясваше в моравите сенки на върбите - в нея сякаш не течеше вода, а изг­ревното искрящо вино на настъпващия ден. Шумът от водоскоците прокарваше не само пътя на водата на­пред, но и на мисълта, която като птица кръжеше над върха и търсеше свои неизследвани пространства.
       Излъсканият лемеж на слънцето къртеше тежки пластове в стърнището на мрака и люлееше в златна люлка тишината.
       С пропяването на петел се свършиха преброените часове на утрото — денят закрачи напреко през прост­ранството, повел ме за ръка.