КОГАТО ДОЙДЕ СТРАШНОТО

     Дядо Стойко беше много стар. Още миналата пролет бе надхвърлил деветдесетте години, беше със силно разклатено здраве и чакаше часа си. Дните му минаваха в охкане и пъшкане, дълги и тягостни. И физически и психически той се подготвяше за прекрачването в отвъдното, за предстоящата най-трудна крачка в човешкия живот. И най-страшната, с която щеше да навлезе в голямото неизвестно. Синът и снаха му се грижеха за него. Освен, че го хранеха, къпеха и преобличаха, те му казваха новините от селото, държаха го в течение как върви животът, но това все по-малко го вълнуваше. Не го радваха и посещенията на съседите, които се отбиваха да го видят и да му донесат нещо за похапване, да му дадат малко кураж.
     -    Не ми носете нищо - казваше им той.  -  Аз съм си изял яденето, и съм си изпил пиенето. Трябват ми само спокойствие и тишина.
     В паничката от сутринта стоеше недокосната закуската.
     -    За какво да ям, булка? За какво да храня задник, без ръце? Знаеш ли как се чувствам като лежа безсилен по цял ден и цяла нощ?
     -    Знам, но имай търпение, ще се оправиш.
     Влезе при него и синът. Беше дочул разговора и добави:
     -    Събирай сили, че пак ще ходим наесен за дърва в гората.
     -    Не ми се живее вече. По-добре иди извикай Стефан и Петър и им поръчай да ми изкопаят гроб. Пуснете ме вътре и ме засилете, че да свърши всичко веднаж за винаги, да не мърся света с безсмисленото си присъствие.
      След думите му в стаята настъпва тягостна тишина. Светлите квадрати от влезлите през прозореца слънчеви лъчи падат върху гърдите на стареца. Топ¬лината им пролазва по цялото му тяло на приятни вълни. „Въпреки всичко, хубаво нещо е животът" - мисли дядо Стойко, като ги усеща.
     -    Добре де, тате - нарушава тишината синът - я си представи, че сега нас¬реща ти изскочи едно черно, голямо и космато страшно нещо, което е смъртта. Представи си, че идва да те вземе. Какво ще направиш?
     Дядо Стойко се позасмива изпод побелелия си мустак и казва:
     -    Каквото ще направи всеки - ще се опитам да побягна. Може да успея да направя само две крачки докато ме стигне, но ще побягна с всички сили.
     -    Ха така. А искаш да те ровим жив. Няма да се дадеш току-така, знам те аз - смее се синът. -Сега те оставяме. Изяж си яденето, че когато потрябва, да можеш да направиш поне три крачки.
     Те излизат, знаят, че се притеснява да го гледат как се храни с беззъбата си уста.     
     Яденето в паничката мирише хубаво. Замая му се главата от хубавия аромат на храната, загребва от нея с лъжицата. Топлината на ястието го изпълва с живот и плаха надежда. „Чудесно е да си жив!" - мисли си той, докато с мъка сдъвква втората хапка.
 
 

„Чудесно е да си жив!"

дядо почина на 92.....много си го обичах, той ме отгледа. А и доста са мъдри старците.поздрав