НА КОНЧЕ      
     Те се изкачваха бавно по стръмната пътека към върха. Колкото по-нагоре излизаха, толкова гледката  ставаше по-красива. Косите лъчи на залязващото слънце се провираха през гъстите корони на дърветата и хвърляха златни петна по окосената ливада. Миришеше на сено. Над тях тъмнееше масивът на боровата гора. Някъде далече в ниското, притаена в междухълмието, извиваше снага малка рекичка. Едва доловимо се чуваше песента на скачащата по речните камъни вода. Зад малките гористи хълмове, издигаха ръст по-големи, а зад тях голите върхове на планинското било. Над тяхната самотност, родени сякаш от самите тях, в небето плуваха кълбести летни облаци, в които въображението на влюбените откриваше причудливи образи.
      Седнаха в тревата да си починат в самата песен на щурците. Над главите им прелиташе облак с чудноват силует, голям и красив, като новородената любов, като притихналата планина. Откъм гората звънна еклива птича песен.
      Минути на близост, превърнати в часове. Сливат се с ливадата, с песента на рекичката, на щурците, на птиците, разтварят се в светлината на деня. Най-после времето е уловено – хванато е в капана на щастливия миг, завъртяно е във въртележката на щастието.
     Когато се изправят, слънцето вече е легнало на хълбок върху запаления хоризонт. Червените пламъци от огъня на лъчите му обагрят короните на дърветата, мълчаливите свидетели на радостта им.  
     В края на ливадата някогашният стопанин е засадил няколко облагородени джанки. По клоните на едната от тях има едри узрели плодове. Обрани са в ниското, останали са само трудно достъпните. Колкото и да се опитва той, не му се отдава да откъсне. Дървото е неудобно за качване.
- Можем да си отбрулим – предлага тя.
     - Обичам откъснати. Ще ги стигнем. Ела.
     Кляка на земята и казва:
     - Качи се върху раменете ми. Ще те взема на конче, както се носят малките деца. Сядай.
     - Ами ако падна.
     - Не се страхувай, ще те държа здраво.
      Изправя се. Тя се страхува от високото, но изпитва удоволствие, смее се щастлива.
Плодовете са достигнати. Жената бере бързо и пълни джобовете на късите си панталони, яде лакомо и слага плодове и в неговите уста. Лепкава сладка вадичка сок се стича по брадичката й, капва във врата му.
     - Стига толкова, нека сляза.
     - Не. Първо кончето ще те поноси, пък тогава.
     Той тръгва внимателно косо през ливадата и казва:
     - Сега се дръж здраво, защото кончето ще премине в тръс.
     Затичва се и я подхвърля, друса нарочно. Тя впива коленете във врата му, хваща се с ръце за главата му, изпада във възторг.   
     - Колко е хубаво да гледам света от високо! И е малко страшничко на гърба на този буен жребец.  Но стига толкова, не се ли измори?
     - Не. Бих могъл да те отнеса до края на света.
     - Не искам до края. По-добре до началото.  А началото започва със слизането ми на земята.
     - Добре. Слизай тогава.
     - Не мога. Свали ме.
     - А, така ли? Можа да се качиш, а да слезеш не можеш?
     Жената прави неуспешни опити.
     - Хайде по-живо, че кончето губи търпение и ще те хвърли на земята.
     - Моля те, недей!
     - Хайде, от мене да мине, няма да те хвърлям. Дръж се здраво, клякам.
     Най-после тя е долу. Изправят се един срещу друг и се гледат продължително мълчаливо в очите. От нейните се отронват сълзи.
     - Какво има? Защо плачеш, заболя ли те?
     - От щастие. Невероятно преживяване беше. Никога никой не ме е носил на конче, дори като дете.
      Лятото отново ги обгръща в своето вълшебство, омайва ги с мирис на билки и сено и те сега разбират на какво мирише щастието. Слънцето вече е залязло, откъм гората едва доловимо се спуска привечерна прохлада. Прегърнати те тръгват бавно към града, през тревите, през песента на щурците – неуморима и вечна, като самия живот.