Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2020 22:12 - Битоля, културпоход
Автор: georgihadjiyski Категория: Туризъм   
Прочетен: 4064 Коментари: 4 Гласове:
10

Последна промяна: 07.11.2020 20:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Битоля, културпоход

(Опит за пътепис)




image

Исторически музей - Битоля, фотография на Битоля през XIX век



 

Забележка: Заглавието се появи автоматично към направения албум със снимки от Битоля с таблет iPad. Програмата, с която работи таблетът – iPadOS, не е адаптирана на български език и затова – за разлика от съществуващите и на български език програми Windows u Android, аз, като типичен представител на рускоезичното поколение у нас, я ползвам на руски език, а самото заглавие на албума, което ми хареса и няма точен превод на български, е: “Битола, культпоход”.

 

*******

Начало

Преди много, много време, когато на връщане от Охрид минах през Битоля си помислих, че бих искал някой път да дойда и да разгледам и този град. И може би защото Битоля е древен и относително голям град, за него има доста специализирана информация – и за историята му; и в областта на етнографията и етнологията на неговите обитатели през вековете; и за географските характеристики и особености на ланшафта на региона, в който се намира; и за забележителностите му, които биха могли да бъдат посетени от всеки ценящ докосването до уникалното турист… За разлика от стотиците други градове и села в Република Северна Македония, за която няма почти никаква информация – нито в специализирани издания в сферата на туризма, нито в интернет и за които обикновено пиша и публикувам “на чиста дъска”.

 

Население, география, стопанство

С население от над 74 хиляди души – съставено от представители на всички етнически общности на Балканите, Битоля е вторият по големина град в Република Северна Македония, като самата динамика на обитателите му е твърде интересна през годините – и като численост, и като заявявана и признавана етническа принадлежност:

- През 1591 г. венецианецът Лоренцо Бернардо, минал през Битоля на път за Константинопол пише, че „Монастеро, град в България има голямо население, живеещо в 1500 къщи, от които 200 еврейски;

- Османските данъчни регистри сочат, че към XVIII век населението на града вече е преобладаващо турско;

- Според руснака Виктор Григорович към 1848 година българите са преобладаващата народност в Битоля, където живеят и турци, и македоновласи, и албанци;

- Гръцкият учител Панайотис Аравантинос твърди, че „град Битоля, наричан още и Монастир, е населен от 20 000 души, говорещи главно български език”;

- В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Битоля е посочен като град с 6000 жители мюсюлмани, 17 000 жители българи, 2800 власи, 1000 албанци и 2500 евреи;

- Към 1936 г. градът има около 33 хиляди жители;

- През 1965 г. жителите му са вече 55 хиляди души;

- 1987 г. в Битоля живеят 70 хиляди души;

- А преброяването през 2002 г. установява, че Битоля има 74 550 жители, от които: македонци – 66038 д.; албанци – 2360 д.; турци – 1562 д.; роми – 2577 д.; власи – 997 д.; сърби – 499 д.; бошняци – 20 д.; други – 497 д.

Градът е разположен в югозападната част на Република Северна Македония, в подножието на планината Баба, (Пелистер), в котловината Пелагония, на двата бряга на река Драгор. Отстои на 215 километра южно от Скопие и на 369 километра югозападно от София.

По времето на югославския социализъм Битоля, освен железопътен център, е била и средище на машиностроенето, текстилната и леката промишленост, производството на килими, цигари, строителни материали, селското стопанство. Понастоящем въпреки икономическите трудности, основните стопански отрасли се реформират, а търговските връзки с България се задълбочават.

 

История

Макар и оспорвано от днешния гръцки град Лерин, понастоящем се предполага, че в околностите на Битоля се намирал античният град Хераклея Линкестис. През средновековието градът е в състава на Първото и Второто българско царство, като от 1016 до 1018 г. е столица на България. От времето на Първото българско царство е и Битолският надпис на цар Иван Владислав, където за първи път е споменат и самият град с името Битоля. Предполага се, че името Битоля е от думата със старобългарски корен – „обител”, означаваща манастир, което буквално е преведено на гръцки език – името на града е обозначено като Манастир.

През XIX век големите европейски държави откриват свои консулства в Битоля – Австрия, Великобритания, Русия, а дори и Гърция и България.

Битоля е един от центровете на Българското Възраждане – обществениците Константин Мишайков и Димитър Робев през 1864 г. оглавяват движението на местните българи за отделяне от Цариградската патриаршия, тук се построяват църквите „Свети Димитър” и „Света Неделя”, общността на която издържа българско училище, в което преподават големите наши възрожденски учители Райко Жинзифов, Димитър Македонски, Григор Пърличев…

След Руско – Турската освободителна война (1877 – 1878 г.), градът остава в границите на Османската империя. През 1903 г. жителите му участват активно в Илинденско – Преображенското въстание. Макар и част от т.нар. „Безспорна зона” в Македония, по време на Балканската война, в абсолютно нарушение на Българо – Сръбско – Гръцките договори, Битоля е окупирана от Сърбия и с кратки периоди на присъединяване към България – 1915 – 1916 г. и 1941 – 1944 г., остава в състава последователно на Кралството на сърби, хървати и словенци и Социалистическа федеративна република Югославия, чак до обявяването на независимостта на Бившата югославска република Македония през 1991 г., днес – Република Северна Македония.

В справочниците и в сайтовете като основни забележителности са посочени:

- Православните църкви „Свети Димитър” и „Света Неделя”;

- Часовниковата кула – „Сахат кула”;

- Главната улица на Битоля – „Широк сокак”;

- Историческият музей на Битоля;

- Джамиите „Исак Челеби джамия” на Битпазар от XVI век и построената по същото време „Гази Хайдар Кади джамия”, дело на архитекта Синан.

С други думи – град с богата история и много исторически забележителности, който си заслужава да бъде посетен…

 

*******

Битола, культпоход

И ето – един октомврийски ден реших и тръгнах. След няколко часа шофиране по хубави и добре поддържани пътища, изградени при това без финансовата подкрепа на Европейските фондове, пристигнах в Битоля и се залутах из улиците на града, които може би защото бяха съграждани през епохи, изпълнени с взаимни противоречията, бяха и толкова объркани.

 

*******

Спирам да изпусна натрупаната енергия от пътуването, отивам до някакво спряло такси, показвам на шофьора таблета с навигацията и питам как да стигна до посочения адрес на наетия апартамент чрез услугите на „Букинг”. Той започва да обяснява, разбира че изобщо не познавам града и се договаряме да кара пред мен до адреса. Връщам се в колата и в този момент се появява полицейски автомобил, който блокира движението. Започват проверки на гражданите. Стигат и до мен. Подавам шофьорската книжка и останалите документи. „И македонскио паспорт, - казва полицаят.” „Какъв македонски паспорт? – възмущавам се аз. – Аз съм българин.” И в този миг осъзнавам абсурда, както и невероятната наблюдателност на измислителите на вицовете за полицаи на всички езици по света. Та тези тук дори и не са си помислили, че може би не съм един измежду техните, при това – от престъпния контингент, така обичащ да кара автомобили, купени и регистрирани у нас и с наши документи. По радиото говорят нещо за поредния провал на преговорите между наша и тяхна комисия по въпроси за общата история, във връзка с кандидатурата им за присъединяване към Европейския съюз. Бавят се. Слизам и отивам до полицейския автомобил. „Неправилно паркиране. – казва единият полицай. – Глобата е 23 евро.” Разбирам веднага за какво иде реч. Въпросът обаче е принципен… „Имам книжка вече около 30 години. – почвам аз. – До сега нямам нито едно нарушение, макар че съм обиколил цяла България и половината Европа. Не съм чел вашия закон за движение по пътищата, но знам добре, че движението по пътищата на цяла Европа, без Великобритания, се осъществява по едни и същи правила. А тук няма никъде знак, че е забранено паркирането, нито обозначения по уличното платно.” „23 евро. – повтаря полицаят.” „23 евро на ръка са рушвет. – заявявам аз. – А съгласно междудържавните договорености всеки документ – включително и наказателно постановление, преди да бъде подписано, трябва да бъде разбрано от подписващата го страна. Затова искам преводач и адвокат. Разбирате ли?” И повтарям горе, долу същото на английски. Изглежда не са очаквали такава реакция. Бавят се. Разбирам ги, но не аз съм ги поставил в подобна ситуация, а и започва да пръска дъжд. Чукам на прозореца на автомобила им. Отварят го и аз протягам двете си ръце през отвореното стъкло на колата: „Или ми слагайте белезници и ме арестувайте или ми връщайте документите и да си тръгвам. – заявявам аз.” „Можете да платите глобата и с кредитна карта. – казва единият от полицаите.” И ми поднася служебния посттерминал. „Та аз не ви знам какви сте! – викам аз. – А ако сте измамници и ми източите картата? Легитимирайте се.” Те вадят служебните си обозначителни знаци и ми ги показват. Вече започва да ми омръзва, а и дъждът се усилва. Решавам, че мога да си позволя тия около 40 лева. Вадя кредитната карта и правя трансфера. И пак чакам. Оказва се, че интернетът бил прекъснал. „Ето виждате ли? – казвам аз. – Когато глобявате невинни хора дори и виртуалността е против.” Най-накрая отпечатват квитанцията на глобата. И изглежда се чувстват гузни, защото обясняват, че наблюдавали шофьора на таксито, който бил лош човек, а аз съм бил не нарушител, а жертва – по случайност попаднал не където трябва. Предлагат вместо таксито, те да ме съпроводят до адреса на апартамента. Усмихвам се: „Съпровождане за 23 евро. А и таксито вече съм го наел. Ние българите винаги държим на думата си.” „И ние държим на думата си. – казва единият от полицаите.” „Всички македонци са българи! – обобщавам аз.”

Тръгвам след таксито и разбирам, че никога не бих се ориентирал – адресът на апартамента е на толкова малка, тясна и крива уличка – по нашему топик, че трудно би могъл да бъде открит дори и с най-перфектната навигационна система. Вече се смрачава. През отворения прозорец се чува протяжения вой, който се носи над града от озвучителните уредби по минаретата на джамии…

Решавам да не оставям съзнанието да се изпълва с негативни мисли за случилото се с полицаите и, че не си заслужава да се превръщам от северномакедонофил в северномакедонофоб – поне на този етап.

 
image

*******

В късния следобед или по-скоро ранната привечер решавам да се разходя до една от забележителностите на Битоля – главната улица, именувана „Широк сокак.” Подминавам две огромни джамии, с пряснореставрирани фасади – при това – без особено съобразяване със строителните техники на епохата, когато са били направени, но за сметка на това – издържани напълно с белезите на петродоларите от Саудитска Арабия и строителния гений на архитекти и инженери от Турция… Виждам силуета на друга забележителност – „Сахат кула”, която мисля да разгледам следващия ден и спирам пред бронзовия паметник, представящ Филип II Македонски на кон, пред който като всеки типичен български турист и северномакедонофил си правя селфи. Всъщност – прави впечатление, че за разлика от Скопие, в Битоля не се забелязва натрапчивото до маниакалност присъствие на обекти – обществени сгради, паметници и пр., създадени в абсурдния за тъдява неоантичен стил.

image

image

 imageimage




*******

„Широк сокак” е пешеходна зона, а от двете страни на улицата са разположени почти без прекъсване витрините на бутици и заведения, по-голяма част от които са препълнени, въпреки ограниченията на епидемията от КОВИД 19. Не малка част от хората, които се разхождат и по улицата са с маски. Маска нося и аз. Минавам край фасадата и на малка книжарница, при това специализирана само за книги, нещо което не съм виждал нито в Скопие, нито в който и да е град в Република Северна Македония и решавам задължително да я посетя следващия ден. Виждам и силуета на друга забележителност на Битоля – католическият храм „Пресвето сърце Исусово”, вграден в съседните сгради, щедро предоставили партерни помещения за твърде присъщите на подобни места магазини за луксозни облекла, обувки, бижута, предмети на лукса, сувенири, кръчми и кафенета и изглеждащ някак си странно притиснат от тях… Минавам и край указателна табелка, сочеща местонахождението на музея, който също имам намерение да посетя. Тръгвам обратно. Отбивам се в ресторант, в който има достатъчно място да бъдат спазвани изискванията за социална дистанция, имащ името „При Цане боксьорът”. От поднесеното меню си избирам типичната за региона плескавица и вино с особения етикет „Мало вино.” Ястието е вкусно, а виното – учудващо добро. Масата е на самата улица, а докато допивам виното се замислям, че всеки град има свое собствено, уникално излъчване, което най-добре би могло да бъде доловено точно по това време на преливане на деня в нощ, от неговите обитатели, излезли на безцелни на пръв поглед разходки по подобни култови места като тази улица, в следване на изконно заложения във всеки човек стремеж към близост, който усещат макар и неясно някъде дълбоко на подсъзнателно ниво. Оставям сетивата ми да реят безцелно по обстановката около мен и някъде в този миг усещам странното „де жа вю” – неясният спомен за „нещо вече видяно и преживяно”, едновременно тук и някъде другаде, почни като тук. Концентрирам съзнанието си, подлагам бликналите свободни асоциации на логическо осмисляне и разбирам, че Битоля страшно много ми напомня на Кюстендил – и то не толкова поради сходния ландшафт, съчетаващ котловина и ниски планински ридове, не и толкова заради идентичната реч, която чувам навсякъде около себе си, не и толкова заради напластяванията на хилядолетни градоустройствени и архитектурни елементи, а най-вече заради културното влияние на макар и вече отдавна отминалия социализъм, дебело замазало по грозен и най-абсурден начин и квартали, и улици, и сгради, и човешки съзнания…

image

 image

image



*******

На другия ден, след кратко колебание дали да се разходя до Преспанското езеро или до Охрид и Охридското езеро, решавам да отида до Охрид. В Охрид вече съм бил, но поради пандемията гърците изискват резултати от отрицателни тестове за КОВИД 19 и затова не бих могъл да отида до гроба на цар Самуил.

Пътят от Битоля до Охрид е 65 километра. Пристигам и спирам близо до езерото. И тръгвам по брега, на чиито алеи почти няма посетители. И може би точно това, съчетано с откритата, спокойна водна шир и лазурната синева, действат така успокояващо и релаксиращо на всеки посетител на уникалното място. Правя вече задължителните селфита на брега, пред паметника на Свети Климент Охридски и Свети Наум Охридски. Разхождам се по тукашната главна улица и се отбивам в някакъв ресторант, през стъклената витрина на който виждам някакъв готвач да демонстрира почти фокуснически умения на открит огън, за  да обядвам. От масите се носят думи на английски, немски и някакъв напълно непонятен език, за който предполагам, че е албански. Сервитьорът носи менюто и пита нещо от рода на: „От наще ли сте? От овде?” Става ми чудно и то не толкова, че ме идентифицира с „нашите от тука”, при това не онези, с които говори на албански език, а с „другите наши”, а защо го прави. „От България съм.” – казвам и си поръчвам пак плескавица, която се оказва много вкусна. Когато искам сметката и я донася, разбирам причината за въпроса му – тя не е във вид на касова бележка, а на омазнено листче хартия, написана с химикал. Приготвям точната сума и я поднасям, но понеже твърде много обичам да спазвам предписанията на записките в туристическите справочници, красноречиво обясняващи, че бакшишът е част от удоволствието на посещението на подобни заведения, подавам и местна банкнота с левовата равностойност на около тридесет стотинки. И виждам как по лицето на сервитьора се появява изражение на нескрито задоволство, което е мотив да подам още една подобна банкнота – може би за наблюдавам промяната към още по-голямо щастие. Когато прибавям и трета банкнота и спирам, вече сияе – прави ориенталско темане и се отдалечава.

 image

image

image

image

image

image

 

*******

Отбивам се да посетя още една от 365-те, (според нашите български медии), църкви в Охрид, правя снимки и тръгвам към Битоля.

 
image

image

image

image


 

*******

Пристигам в Битоля към 15,30 часа, оставям автомобила и тръгвам към музея.

Музеят на Битоля е разположен в сграда на бивше средно военно училище от времето на Османската империя – сградата е голяма, добре поддържана и чиста. Виждам, че на фасадата е поставен афиш на интересно културно събитие, което се провежда по това време тук, в Битоля – фестивал на класическата музика. Звъня и влизам. Чакам няколко минути докато се появи служител на музея. Разбира, че съм българин и на въпроса дали може да си купя билет не казва нищо, а само маха неопределено с ръка. Обяснява, че на дясно са залите с експозицията на Мустафа Кемал Ататюрк, а на ляво – археологията. Казва и, че можело да се снима.


image


image



Музеят се оказва абсолютно празен от посетители.

Тръгвам първо из залите с експозицията, посветена на основателя на модерна Турция Мустафа Кемал Ататюрк. През 1896 г. той постъпил в помещаващото се тук по онова време средно военно училище на Отоманската държава и музейните експонати, които по един или друг начин са свързани с живота и делото му, са добре подбрани и подредени – има картини, скулптури и барелефи, които показват образа му, а също и ползвани от него вещи и книги, както и много фотографии от различните периоди на живота и делото му.

 
image


image

image




*******

Залата, посветена на праисторията, античността и средновековието, също е много добре уредена и разполага с богата сбирка от артефакти – при това за период, обхващащ над 2000 години.

image


image


 

Безспорно за мен твърде голям интерес представлява така наречената „Битолска плоча” – мраморна плоча с надпис от времето на Първото българско царство – 1015 година и неговият последен владетел – цар Иван Владислав, която е била открита случайно през 1956 г. при разрушаването на турска джамия, изградена с камъни от битолската крепост и понеже по най-категоричен начин доказва българщината на Македония, дълго време е стояла в мазето на музея.

image



Ето и превода на самия надпис:

„През лето 6523 [1015] от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица, и чрез застъпничеството на дванадесетте върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-и ден, и се завърши в месец (…) в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…), а този (…) цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 [1014] от сътворението на света в Ключ”

Разглеждам я дълго и я снимам. Впечатлява ме и указателната табелка към нея със странния до абсурдност надпис:

„Старословенски текст од 1015/1017 г. „Битолска плоча” во коя за првпат се споменува името на Битола”

 image


image


Музеят разполага и с богата колекция от православни икони, както и от произведения на съвременното македонско изобразително изкуство – картини, гравюри, скулптури, барелефи, има и експозиция на музикални инструменти, а сбирките в различните сфери на изкуството са подредени в самостоятелни зали.

Много интересни са и етнографските експонати, показващи особеностите не само на градския начин на живот в Битоля в края на ХIХ и началото на ХХ век, но и на живота в околните села.

image


image


image


image


image


image

 

image


image


image


image



Няма как да не направи впечатление и огромното място, което е отредено на времето на „славните борби на македонскиот народ под ръководството на комунистическата партия срещу бугарофашискиот окупатор” с присъщите му аретефакти – оръжия, униформи, медали, значки, вещи на участници, лозунги, фотографии и не отговарящо нито като времеви обхват, нито като историческо значение на централната му роля в музея, но пък за сметка на това няма абсолютно нищо, свързано с репресиите от сръбските и югославските власти на онези местни хора, които ревностно са отстоявали български си дух с цената на престои по затвори и лагери…

Поглеждам часовника и виждам, че съм престоял доста дълго в музея. Тръгвам си. Пак няма никой, но искам да се обадя на служителите. Не ги откривам. Излизам.

 

*******

Отбивам се във вече познатото ми заведение „При Цане боксьорът”. Този път поръчката я взема той самият и провеждаме кратък разговор. Оказва се, че бил шампион по бокс и многократен участник в престижния наш боксов турнир „Странджата” – като състезател и съдия. Говорим за бокс и боксьори. Хапвам набързо и тръгвам по обезлюдяващите нощни  улици към апартамента.

 

*******



image


image



На другия ден пия кафе в едно заведение в идеалния център и отивам да разгледам „Сахат кула”. Сахат кула е символът на град Битоля. Построена е през 1830 г. заедно с църквата „Свети Димитър”, като според преданията местните османски власти събрали от околните села 60 000 яйца, с които направили мазилката и затова тя е устойчива и непроменена и до сега. Кулата е висока 30 метра, основата ѝ е квадрат със стана 5,8 метра, на върха й има осветен кръст, а механизмът на часовника е сменен само веднъж – през 1936 година в знак на признателност на германците за добре подържаните военни гробища от Първата световна война. Лично мен ме впечатлява надписът на поставената плоча на кулата, който вместо да предоставя сведения за този символ на града, гласи горе – долу това:

„Во знак на благодарност и длабоко признание на падналите борци во славната народо-ослободителна борба от Битола и Битолско се подига ова спомен плоча.

Вашиот херойски и несебичен пример и денес ги надахува нашите луге во борбата за социализъм и очуване независността на нашите народи.

Благодарна Битола и Битолско”

image


image

Продължавам към църквата „Свети Димитър.”
 

*******

Църквата „Свети Димитър” е изградена през 1830 г. върху основите на стар параклис с дарения на местните еснафи и отделни търговци, само за четири месеца, като се предполага, че нейните строители са били от дебърския род Рензови. Представлява трикорабна базилика с площ от 650 квадратни метра, вкопана около метър в земята. Иконостасът ѝ е изключително красив, с позлатена дърворезба, дело на неизвестни майстори. Към църквата е изградена камбанария през 1936 година.

Вземам си свещичка, паля я и си мисля, че църквата е величествена и много красива и си заслужава да бъде посетена от всеки православен българин.

image


image


image

image
 

image


image


Излизам и тръгвам към книжарницата на Широк сокак, която си бях обещал да посетя.

 

*******

Всъщност – отдавна търся някое от трите македонски издания на „Тъй рече Заратустра”, чиито девет издания на български съм чел, а също и издания на оригиналния немския език, а даже и на руски и затова си мисля, че чрез подобен прочит бих могъл относително лесно да схвана особеностите на този нов език – странен продукт на лингвистиката, за естеството на който наши и техни научни труженици така обичат да водят люти спорове.

Влизам в малката книжарница – около 30 квадратни метра, симпатична млада книжарка ме пита с какво може да ми помогне, аз ѝ показвам снимки на книгите от таблета, тя проверява в каталога от компютъра и казва, че за съжаление ги няма. Пита дали не бих искал да си купя някоя друга книга. Не задава излишни въпроси, не проявява излишен интерес към моята скромна особа. Типична букинистка е, а е всеизвестно, че може би защото дори и само количеството от прочетени заглавия на книги от книжарите е по-голямо от всички думи, прочитани през живота от средностатистическия човек, букинистите се смятат за най-интелигентните, за елитът на търговските работници. 

В миг се колебая дали да потърся някоя монография по тяхна история, но преценявам, че не си заслужава и затова я питам какво би могла да ми предложи от съвременната македонска литература – поезия и проза. И тя започва да слага пред мен книги… Спирам се на три заглавия: „Аутопсия на любовта”, „Бегълци от своя дом” и „Пъпът на света”, които се заричам да прочета, когато се прибера, (което и правя, макар че от по около 100 думи разбирам само по 60-ина, а за смисъла се досещам главно по аналогия – за разлика от живата реч с местните хора, с които се разбираме много по-безпроблемно и несравнимо по-добре.)

image
 

Плащам и си тръгвам към България. Культпоходът в Битола приключва.

Останали са ми около пет лева или 150 денара и се отбивам в малък селски магазин да ги похарча. Колебая се да взема бутилка вино или местни сладкарски изделия, но се спирам на сладкишите. Докато плащам, може би защото продавачката ме възприема като достатъчно чужд за да не разпространявам клюки сред съседите и същевременно достатъчно близък да проявя необходимата емпатия, без да ме пита нищо, започва да ми разказва за това, че епидемията от ковид е смазала търговията, че от месец не е зареждала магазина, че хората са се затворили по домовете си и са се озлобили и изолирали без да купуват нищо, че страхът е сковал всички, че в селото имало трима умрели от началото на годината – една жена на 92, един човек с много болести и един алкохолик, но всички били записани, че са починали от ковид… Разбирам я. В магазина влиза посетител и аз използвам момента да се измъкна.

Стигам до границата, влизам в България и за пръв път от много пъти, усещам колко е приятно, че съм се завърнал у дома.


image

 

*******

Заключение

Мисля за книгата на Иво Андрич „Мостът над Дрина”, но не за съградената от него метафора от слово за стремежа към близост на хора, макар и от различни етнически и верски общности, а за обратното нещо – за непробиваемите прегради, които биват създавани между по начало твърде близки хора и то от онова абстрактно нещо, наречено „Държава”, което както твърди великият Фридрих Ницше „е студенокръвно чудовище, което лъже на всички езици за добро и зло…”








Гласувай:
10



1. panazea - Браво! Много хубав пътепис!
19.10.2020 02:00
Баба ми е родена в Охрид , Епархия Българска през 1901г.
Къщата на дядо ми е била на брега на Охридското езеро и когато комитите са пристигали с гемийте си , са отсядали при тях !
А аз сигурно никога няма да видя Охрид !
цитирай
2. georgihadjiyski - panazea - Благодаря!
19.10.2020 11:48
Разбирам.
цитирай
3. katan - "Битоля е градот!"
19.10.2020 17:16
В този наш град остана душата ми.
По "Големиот сокак", който ти наричаш "Шурокия сокак" има толкова сгради, които ми напомняха Пловдив и Неврокоп, че се почувствах наистина у дома.
Напевният български диалект е толкова топъл.
Не знам дали има големи промени, но хората от преди 7-8 години ми се радваха и ме питаха: "От дека си?".
Казвах от България, но искаха града. Имали роднини. Е, как да нямат? Нали са българи?!
За разлика от теб посетих Хераклия Линкестис. Заради мозайките. Там едва не стигнахме до "политически конфликт":) с уредника на музейчето. Причините са ясни.
В музея в Битоля не отидох, но посетих църквата "Св. Димитър".
Там се пичувствах на място. Дори направих няколко снимки, докато разбера, че това:"Господжо, господжо!" се отнася за мен:). Снимането било забранено.
Охрид ми се струва, че се е "обзавел" с още няколко църкви или параклиси освен онези 365. Е, нищо, де. Нека има и за високосни години:).
Езерото е същото вълшебно място, което помня. Само,че сега отново има корабчета ...
На твое място бих "свърнала":) наляво или на дясно от Битоля. Към Прилеп или Тиквеш, но ...това ти го пожелавам за следващия път:).
Зарадва ме с този "опит за пътепис"!
Благодаря ти!
Бъди жив и здрав!
Поздрави!
цитирай
4. georgihadjiyski - katan - Благодаря.
19.10.2020 18:19
Безспорно хората са най-хубавото нещо в така обичаната от нас - българите Република Северна Македония. :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 2305175
Постинги: 382
Коментари: 550
Гласове: 3359
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031