Постинг
30.03 08:15 -
ОТ МОЯ ДЪЖДОВЕН ПРОЗОРЕЦ – импресия
Дъждът със сребърни игли бродира днес пейзажа. В него се опитва той да нарисува моята мечта – неясна и за мен самия. През светлите вадички по стъклото на моя прозорец пробягват несбъднати блянове в розови тонове. Отсреща, върху покривните антени заловени за прелитащите облаци, душата ми разпъната, подложена на вятъра, пак диша тежко и с хриптене. Дъждът се смесва с дъжд от падащи листа, с които вятърът се забавлява.
Високият чинар за тях не жали – все още клоните му са доволно пълни с оставащите по разперените клони. Така и ние, хората, не жалим за отлитащите мигове, с надеждата, че най-хубавото предстои тепърва.
Силните клони на старото дърво сякаш повдигат покривите на къщите, за да може земята да диша под тежкото облачно небе.
Какво ли се опитва да ми каже листопадът със спускането на своето листно перде!? Какво опитва от погледа ми да прикрие? Може би лицето на прииждащия нов сезон!? Или неудачите които ме очакват в него?
Комините, разбивачите на вятъра, сега мълчат, но идва времето когато с небето пак ще разговарят и ще му изпращат дългите послания на своя ден, очакванията си скломни.
Аз също моите изпращам, със силата на мисълта си, но чува ли ме някой там? Добре ли ме разбира?
Ято врабчета, настръхнали, мокри, крият под керемидите своите топли все още сънища – навярно сънуват слънца в захладнялото време.
А дъждът си плющи в безразличие дръзко, нехае за нищо.
В тишината улуците пеят, доволни от новите думи на поредната разучавана песен.
Блестят измитите улици в своето тихо доволство.
Прозорецът ми е моето покривно зорко око. Под него виждам черните никнещи гъби на чадърите на минувачите. Паркираните автомобили са като разпилените камъни по речното дъно на дълбоката улична тясна река.
Мокрите хлъзгави покриви в този дъжд са разпънатите чадъри над съдбите човешки. А облаците са днес господарите строги, отнели волността на небето. Но те няма как да отнемат волността на душата и да убият копнежа ѝ по светлината, защото след дъжда, тя знае, че ще дойде големият ден на златната слънчева радост…
Високият чинар за тях не жали – все още клоните му са доволно пълни с оставащите по разперените клони. Така и ние, хората, не жалим за отлитащите мигове, с надеждата, че най-хубавото предстои тепърва.
Силните клони на старото дърво сякаш повдигат покривите на къщите, за да може земята да диша под тежкото облачно небе.
Какво ли се опитва да ми каже листопадът със спускането на своето листно перде!? Какво опитва от погледа ми да прикрие? Може би лицето на прииждащия нов сезон!? Или неудачите които ме очакват в него?
Комините, разбивачите на вятъра, сега мълчат, но идва времето когато с небето пак ще разговарят и ще му изпращат дългите послания на своя ден, очакванията си скломни.
Аз също моите изпращам, със силата на мисълта си, но чува ли ме някой там? Добре ли ме разбира?
Ято врабчета, настръхнали, мокри, крият под керемидите своите топли все още сънища – навярно сънуват слънца в захладнялото време.
А дъждът си плющи в безразличие дръзко, нехае за нищо.
В тишината улуците пеят, доволни от новите думи на поредната разучавана песен.
Блестят измитите улици в своето тихо доволство.
Прозорецът ми е моето покривно зорко око. Под него виждам черните никнещи гъби на чадърите на минувачите. Паркираните автомобили са като разпилените камъни по речното дъно на дълбоката улична тясна река.
Мокрите хлъзгави покриви в този дъжд са разпънатите чадъри над съдбите човешки. А облаците са днес господарите строги, отнели волността на небето. Но те няма как да отнемат волността на душата и да убият копнежа ѝ по светлината, защото след дъжда, тя знае, че ще дойде големият ден на златната слънчева радост…
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
