Кой там наднича през пролуките
на празния ми ден,
през дупките на скъсаните дрехи
на всичките изгубени илюзии?
Кой там с гласа на кукумявка
се хили скрит в мъглявото пространство?
Проврял глава
на делника през сивата ограда,
кой гледа с трескав поглед в мен
нахално и с език изплезен
за схватка с мен се готви?
Заканва се да ме събори
на прашната земя
и изпил дъха ми
да ме захвърли в безтегловното пространство
на космическата бездна –
навярно съм го озлобил с това,
че никога не коленича и не се предавам.
Така ще бъде и сега,
така ще бъде и в последната ми битка…
 

Емоционалната ти мисъл.

Навярно ще е тя...