Пролетта беше вече към края си,
а любовта ни бе още в началото
и от слънце преливаха дните, честити.
Бяха пълни със радост голяма сърцата ни,
а душите ни с щедрости и светлина.
Бяхме леки, безплътни, мечтите прегърнали –
те ни носеха сред небеса необятни;
бяхме птици запели сред цъфнали клони
и гнездяха надеждите в нашите длани.
Бяхме свежи камбанки на нежни цветчета
украсили косите на лятото.
Бяхме всичко което поискаме…
И денят ни рисуваше в лудост обхванат
с най-светлите цветни нюанси,
и в лицата ни, в нас се оглеждаше –
бяхме тонове звучни в палитрата огнена
на художника огнен Винсент Ван Гог –
през очите му страстни, живота пронизващи
този свят несравним се оглеждаше в нас.
Бяхме. А къде сме сега!?...
 

След цъфтящата пролет и бурното лято иде златната есенна мъдрост притихваща, преди тишината от бяло

Така върви светът.