Брадясал, кактус същи,
насреща ми върви и се усмихва –
звезда новородена,
свръхнова на доброто.
Усмивката широка и беззъба,
като пищов на голо е върху лицето му.
Макар и гладен,
изгрева на рамо метнал,
усмихнат цвят на пролетното тайнство,
развява шал – опашка на комета,
след който кучета подтичват,
гладни като самия него.
И от какво ли е така доволен!?
Като го гледаш, ще речеш, светът е негов.
Без бремето на нуждите и задълженията
той стъпва леко-леко.
И може би това е простата причина
денят да го приема безрезервно
в прегръдката си топла и претенциозна.