Вятърът безмилостно блъскаше в стъклата на града. Ураган, ураган, ураган! Хвърчаха и падаха керемиди от покривите на уплашените до смърт къщи. Летяха ламарини като свободни и гневни гилотини, заплашвайки да отрежат нечия нищо неподозираща глава в един изненадан до смърт миг. Нямаше нито електричество, нито вода. Мрак, жажда и безнадеждност. Сякаш комунистите се бяха върнали отново на власт. Леденият февруари господстваше и само набързо запалената печка, която заекваше от нахлуващия в комина злостен вятър, по чудо не гаснеше, поддържайки в него частица надежда, че може би ще доплува до спасителен бряг в своя личен апокалипсис.

        Олга /така наричаше своята майка/ лежеше в Окръжна болница след тежка операция на бедрената кост. Рохата, мъж с благородно сърце, бе предложил услугите си и уредил най-добрият местен хирург - д-р Хрисантов, да извърши трудната операция - от натрошената на множество парченца бедрена кост да сглоби отново пъзела й. Операцията, уж успешна, бе скъсила пострадалия крак. Предстоеше тежко залежаване на оперираната с неясна перспектива за прохождане. Всичко беше изцяло в божиите ръце, защото бъдещето на една осемдесет годишна жена не може да е в ничии други ръце.

        Той излезе навън, забравил за урагана, забравил за всичко, освен за един морален дълг, който го зовеше да стори всичко необходимо, на което беше способен. С труд се добра до църквата "Свети Николай", в която беше кръщаван като дете. Като на лента пред очите му премина ужасът на кръщаването - попът, който с хищни ръце взе малкото му телце и го поднесе към купела, докато той плачеше от безсилие и гняв, че не може да се противопостави на това похищение, асоциирайки го с опит за удавяне. Оттогава намрази поповете като смъртни врагове. В ушите му отекваха думите на възрастния клисар Панайот, който минавайки често под прозорците на родната му къща се провикваше като в хорър - "Ако не слушаш, пак ще те кръщаваме!".

         Блъсна вратата на просторната църква и остана сам в нея. Абсолютно сам, сякаш беше току-що новороден. Падна на колене и се помолили:

Исусе, помогни не на мен, а на нея! Стори най-доброто, защото само ти имаш  власт да постъпваш така. Ще приема всяко твое решение, Господи! А ако Олга оздравее, ти обещавам повече никога да не те безпокоя за нищо друго! (...И удържа на думите си!)

После направи кръст пред гърдите си и излезе от църквата, сякаш последван от всевиждащия поглед на Иисус. Усети пламъчето на силата. Все още малко, но негаснещо. После взе едно такси, което го откара до складовете извън града.

Трябваше да си купи бели престилки, за да се представя за лекар. Само така можеше да влиза при Олга. Друг начин не съществуваше, заради наложената грипна карантина.

         Как всичко отминава. И  доброто и  лошото...А тъгата идва от времето! В слепоочията му се блъскаха редовете на Аполинер:

Под моста Мирабо минава Сена

        и нашата любов

Да я зова ли в спомен въплътена

Бе всяка мъка от възторг сменена

Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам

Да постоим така ръка в ръката

        ръцете ни са мост

под който преминавайки се мята

от погледи преситена водата

Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам

Вълната никога не се обръща

        тече и любовта

а мудност на живота е присъща

а пък надеждата е тъй могъща

Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам

Назад не тръгва нашата вселена

        и с любовта е тъй

не би могла да бъде възкресена

Под моста Мирабо минава Сена

Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам...

Защото споменът за ближния остава като незаглъхващо ехо, ведно с любовта ни към него, в камбаните на безкрая...!