РЕКВИЕМ
ЗА НОВО ГРАДИЩЕ

В Новоградищенските улици
живее вече само пустотата –
ни лай на куче,
ни песен на звънче
или бумтеж на трактор
ще стресне тишината.
Тук само утринният вятър
пробягва тъжно разстоянията им
и само той премита плочките
от капналата шума;
в обраслите дворовете
наднича с равнодушие,
защото се е убедил отдавна,
че нищо в тях не ще открие.
Под празното небе,
опразнените къщи
все по-ниско клякат
под остарелите дървета –
безгласни и с прозорци ослепели.
Дори и мародери вече не безчинстват в тях,
отдавна са ги изтърбушили
и всичко са задигнали без жал –
и нужно, и ненужно…
Поне да бяха взели с него
и болката по роден дом
попила по стените и дуварите
на липсващите им стопани…
Но всяка сутрин слънцето и тук
изгрява винаги с надежда плаха,
че може нечий поглед
все още не изтрит
от гумата на времето
да го посрещне с благост
или поне забравен смях
отнякъде да го зарадва…

С този стих можете да разплачете и най-твърдото сърце..., обаче финала е изумително точен..., дали ще се появи...?, нечий поглед неизтрит, и то в комбинация с жизнен, радостен смях - с благост...!!!

За съжаление действителността ни е изпълнена и с много тъжни неща.