РЕКВИЕМ ЗА СЕЛАТА

Изоставихме селото,
всичко забравихме –
коренът свой и земята.
Къщите стенат
от ветрове изтърбушени,
забравили меката ласка
от огън в огнището.
Дворове обрасли и тъжни
сънуват гласа на петел –
по улици прашни и пусти
само вятър сърдит
спори тихо с дъжда
и нашепва печал в тишината.
В тишината чакали проплакват
и белките шетат в таваните...
Изоставихме селото –
земята забравихме,
която все още ни храни.

Ако има сигурност по селата много хора, останали без работа ще се завърнат там...

Нито сигурност, нито перспектива има...

Как ще ни храни, като няма кой да я обработва..., !!!

Колкото и да няма, от нея идва храната.

Колкото и да няма, от нея идва храната - тя дава и диви плодове и разни други храни. Без нея не може, няма живот. Трябва да я ценим.

Какво означава - ценим, думата е да работим..., това в другите страни е решено отдавна, в продължение на много години хората успяват да подредят, да цивилизоват този труд - тогава ще е привлекателно полето и гората, тогава ще се радваме не само на красотите им, но и на благата...!!!

Да я ценим означава да я пазим и обичаме.

Да я обичаме - да..., но да я пазим, това вече е доста относително, защото - как ще я опазим например от богаташите които заграбиха най-красивите местности и построиха големи имения, ние пак си се разхождаме и и се любуваме, но те станаха нейни собственици..., как да я опазим от бракониерите, от онези които изсичат безмилостно и продават най-хубавата дървесина..., така че аз ще съм доволна да излеза и да подишам чист въздух и да си откъсна едно малко стръкче цвете и напълня очите и душата си - за друго не се сещам..., мой дълг е да не я погубвам - да я опазя - едва ли...!!!