|
Лирика
2012
ВРЪХ
От слънце в злато обкован
върхът пред мене се издига.
От въздух свеж опиянен
аз с лекота вървя нагоре,
отхвърлил цялата умора
от делничните свои грижи.
Нагазвам в птича синева
и в извора на тишината
вървя прозвъннал в красота –
докоснал с длани висината.
Върхът е грейнала палитра.
От нея тръгват цветовете
към цялата земя под мен
в прегръдката на ветровете.
И в слънчевия праг препънато
тук спира времето, замира,
и само мисълта се рее –
напред да гони своя връх.
Най-горе спирам запъхтян.
Под мен лежи в покой всемирът
и в слънце целия огрян
аз на върха съм връх сияен.
ОТЛИТАЩ ДЕН
Обрахме царевицата и гроздето.
Зачепени са бъчвите
и още младо,
събира виното
искряща сила в тях.
А орехите са събрани.
Откъснат, пада есенния ден
от клона слънчев
и се търкулва,
като ябълката капнала
в тревата,
загубил цветовете си игриви,
по склона стръмен на това,
което вече е било.
Отива си денят
съвсем самотен
и като мене неразбран.
НЕБЕСЕН
РОБИНЗОН
Аз някога вървях
по свода на дъгата.
Крака провесвах
в небето синьо на живота,
а вечер,
по въглените на звездите,
притичвах бос
по звездната пътека,
неона на луната да запаля.
В зенита на дъгата бях –
светът бе само мой.
Сега, небесен Робинзон,
се скитам –
загубил своя звезден остров,
очаквам жребия си от Съдбата.
ОТ СТИХОВЕТЕ МИ
От стиховете ми нахлуват в мене
и оживяват дни щастливи.
Присъствие на пролет в есента,
което като малко камъче
ще се търкулне в лудото си спускане
към слънчевото дъно.
Там дишат любовта
и нежността в сърцето,
там светлината озарява
изживяното с неповторима сила
под звуците от музиката на душата.
Едно присъствие в което месец май
цъфти сред аромати,
където красотата с красота се среща,
където е едно
изпуснато хвърчило пъстро на живота.
***
топяща се под пролетното слънце.
***
Обидни думи парнаха езика ми,
заседнаха на гърлото.
Преглътнах ги, макар и трудно –
те нека по-добре на мене да горчат,
защото знам, излязат ли навън
ще плъзне тяхната зараза.
Обидни думи – хап горчив –
аз с него често се самолекувам
от гордост и от самовлюбеност.
ПОЛЕ
Поле, другар ти верен мой,мой скитнико,
през прага на годините
не се ли умори да ме посрещаш
и утешаваш в безутешни дни
на птица с песента и с тишината си?
Поле – зелена викаща безкрайност,
в която с глас ме вика слънцето,
в която аз покой
и вдъхновение намирам.
Поле на думите ми пристан тих,
на стиховете дом,
на образите мои топла стряха –
разпъваш с равния си хоризонт
от край до край
прозвънналата моя радост
през този малко тъжен свят.
И в дългия си път,
мечтата си прегърнал
съм в близост с най-далечните неща.
ВЯТЪР
Изпляска с длани вятър бързоног,
подгонил сънената тишина.
Огъна върховете на гората,
разтърси хоризонтите,
насмете прахоляка
в очите бистри на небето.
Подскочи, вдигна се,
засили се
и от небето с гняв небесен,
освирепял,
в гърдите ме удари силно.
Да можеше,
той слънцето от свода би измел.
С един замах на злъчната си злоба
би взел душата ми за него недостъпна.
В БУРЯТА
От хоризонт до хоризонт
тресе се цялата земя,
люлее се, огъва се;
дърветата пращят
прегънати от вятъра.
Небето сбрало сива злъч
надвесено над мен
повръща мрак злокобен.
Ударена от гръм
в тревата тупна птица овъглена.
Една уплашена сърна
страха си бързо скри в гората.
А аз под гневното небе,
сред голото поле,
без стряха и подслон,
стъписан в своята безпомощност
приемам участта си с примирение.
КЪЛБОВИДНА
МЪЛНИЯ
Кълбо небесен гняв и блясък
удари в мене със свистене.
Превърнат цял във факел,
по чудо оцелял
се питам аз:
Дали от този силен удар
ще се разместят в мене
пластовете на душата
или на битието ми поне.
***
Не съответства
остарялото ми тяло
на младостта несекваща в сърцето,
на младостта в очите ми искряща.
***
Прозвъннал в светлина
вървя с усмивката на слънцето,
вървя по пътя слънчев на цветята.
***
Понякога си мисля,
че може и на времето
да му се иска
да спре за миг
или обърнато назад
да върне миналото си в сега –
там дето аз
завинаги оставам млад.
***
Пак цъфна слънчогледът.
Сред него пчелен рой жужи –
прашец сред аромат събира.
Оттласнало пета от хоризонта
нагазва слънцето през нивата зелена,
през малките усмихнати слънца –
върви към мен
и търси образа си отразен
в слънцата на очите ми.
***
Дори без щъркели
и без кокичета
пак винаги ще има пролет.
Сезоните реда си знаят
и идват неизменно.
А слънцето
и без петел изгрява.
Но питам се сега
животът без човека
дали би бил живот?
ЩЕ ТРЪГНЕМ
Ще тръгнем
без да се обадим на тревите
и без да се сбогуваме с дърветата,
с онези мълчаливи
притихнали свидетели
на нашата любовна среща.
Не ще погледнем и към слънцето –
то беше с нас и помни всяка наша ласка.
И нека птиците
съобщят за заминаването ни.
Ще минем боси и нехайни
по дългия си път обратен
край шипките обсипани с рубини.
Цветенцата усмихнати
ще кимат нежно
и с аромат ще ни облъхват.
Но няма да се спрем –
не ще се поддадем
на песента и на авлигата,
която часовете ни любовни
настойчиво подслаждаше
с най звънките си песни,
защото този път е извървян
и друго време ни отнася
в друго място.
ДО СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО
Прибира времето
прозрачните си летни отражения,
наситени с гореща страст
и с толкова емоции.
Съвсем внимателно сега,
в запрашения край на лятото,
пристига с тихи стъпки,
за да не изплаши някого,
чаровницата есен.
Когато тя в ливадите поседне
сред изгорялата трева,
копите ще изсмучат от земята
последна топлина
и дългите си сенки ще прострат
под изтънелите лъчи на слънцето.
С променлив вятър
ще ни погали старата прошарена гора.
И в пъстрата омая в края на деня
на залеза
след сетната въздишка,
когато тръгнат
уморените от паша облачни стада,
ще дойде есенната тиха вечер,
ще събере светулките в дланта си,
ще ги затвори в нея,
до следващото лято.
ЖЕЛАНИЯТА
Желания –
море без дъно.
След тях –
последствията.
Ще трябва да ги изтърпим
и после да ги надживеем,
когато са с горчив привкус.
Желания –
аз няма да ви спирам,
а напротив –
ще ви прегърна.
На дните ми сте вие
празничната пъстра дреха –
без вас ще бъдат дните невъзможни,
без вас как себе си ще опозная?
ЖИВОТЪТ МИ
Животът ми сега е нощ
подложила лице
на звездния далечен блясък
и на космическия хладен вятър.
Без дневния товар,
тя диша леко и върви
на вятъра с походката въздушна.
Нощта е влюбена в живота,
като мене,
но все се разминава с него –
тя има само спящ живот.
Изправен в звездното мълчание
сега се питам
не е ли като нейния и моят?
ДОКОГА
Блестяща моя градска улица –
по тебе дефилират бодро
успелите, доволните, щастливите.
Усмихнати разхождат те
автомобили лъскави,
красиви скъпи дрехи и сполуки,
а пък нещастните,
притиснатите от живота,
приведени и смачкани,
от ъгъла си прашен,
с очите само жадно те поглъщат,
преглъщат сухата си слюнка.
Едните смело
върху охолството си леко плуват,
а другите, низвергнати,
опитват някак си да съществуват.
О, моя улица безпътна,
безгрижие и грижи
се люшкат на везната ти прецизна
и аз сега се питам
защо, и докога
все грижите ще натежават в нея?
МАКАР
Макар животът в бедност да минава
и грижите гърба ми да превиват,
макар да скършват хора озлобени
и мнимите доброжелатели
на вярата ми тъничкото връхче,
не позволявам аз
горчивата отрова на омразата
в душата моя да проникне –
все още нося радостта в сърцето си
и на децата се усмихвам.
ЗАЛЕЗ
Денят е тъжен –
залязва ярколикото му слънце.
Печал от облаците се отцежда.
Залязващото слънце
е скъсаната струна
от инструмента звучен
на меката вечерна светлината.
Една писклива сова
над мен прелита с убеждението,
че тя е глътнала с гласа си слънцето,
че тя ще е първопричината
за идването на нощта.
Така ми заприличва тя на някои хора,
които все си мислят,
че заради тях изгрява слънцето.
Червените сълзи на залеза
изсъхват бавно по лицето на небето –
тъгата се стопява в меланхолията
на придошлата вечер.
Тя идва с теменужни сенки,
с дъх на покой и на забрава –
след нея черен плащ развява мракът.
В прегръдката му кадифена
топи се силуетът ми
на залезния хълм изправен
под озвезденото небе.
Остава само мисълта ми неподвластна
в неотменимите колизии
на сянката и светлината.
КОЗАР
Един козар
подпрян на дългата си гега
под елата –
бог Пан същински,
със слънчев поглед
и синева небесна,
заплетена в несресаната му коса,
приветства слънцето
от своя връх на планината.
Един козар с разсеян поглед
следи пасящите кози в рътлината.
Белее се под него пряспата дълбока
от кози гърбове –
сърцето му изпълва с радост.
Изсвирва шегобиец вятър
в запролетената дъбрава
и тихият му тласък
повлича козята лавина
към ниското от стръмнината.
Но звук омаен от овчарска свирка,
сякаш с духа на древната Сиринга
възпира стадото
и го завръща към елата.
Засрамен, вятърът изсъсква,
потъва бързо в мрачното усое.
Един козар на своя връх,
пасе козите си с любов –
човек да му завиди може.
ДАЛИ ЩЕ МОГА
Къде сте мои думи
изречени в щастливи дни?
Къде сте дни отминали –
шумящата река ли ви отнесе
или потънахте завинаги
на рибите в подмолите дълбоки?
С различни изкушения
от пътя верен ме отбивахте –
залъгвахте ме с евтини бонбони
на мимолетни радости;
омайвахте ме с красотите си
докато някъде напълно се изгубвах,
докато самолюбието ви нахранвах
с присъствието си в сърцата ви.
О, как се носех с вас
над избуялите треви
успял съня им да открадна
и как с нехайно разточителство
минутите си отредени разпилявах.
За сянката забравил,
аз виждах само светлината.
С печата на челото ми от вас ударен
дали ще мога да излъжа хората,
че още съм щастлив?
НА ВЪРХА
Отново на върха.
В безмълвие потъвам.
Бездънна тишина.
Тук възхитеният ми поглед
обгръща целостта на планината.
От сините каскади на небето
се спускат облачните водопади
и се разбиват в ръбовете на скалите.
В горещото сърце на юли
денят ми бавно се окръгля,
С възкресението Господно, да се възкреси отново и любовта по земята...да си пожелаем добрина в сърцето, сила в ръката и вяра в душата...!!! Весели празници...!!!
"...все още нося радостта в сърцето си
и на децата се усмихвам..."!!!
