Постинг
22.02.2012 07:29 -
Иван Хаджидимитров - ПЕСИМИСТИЧНО - поема
Автор: hadjito
Категория: Поезия
Прочетен: 584 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.02.2012 12:10
Прочетен: 584 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 22.02.2012 12:10
ПЕСИМИСТИЧНО
Бих искал да съм оптимист,
но как,
когато лудостта и лакомията
на хора най-безотговорни
причина станаха
стихията на страшната вода
да срине къщите
на много мои сънародници.
Земята цяла се тресе
и плюе кръв,
а въздухът й гъст и тежък,
от нашата човешка мръсотия,
не може вече да се диша –
зловоние я задушава.
Земята ни не иска да повръща шистов газ.
Земята ни е болна,
от нас е нелечимо заразена.
Бих искал да съм оптимист,
в затрупания град с боклуци,
но слънцето сърдито, изпод вежди гледа,
неистово топи снега,
водата пак бучи,
събира гневно сила
и в спотаената й сила
долавям аз закана
да ни накаже за поредното нехайство.
Бих искал да съм оптимист –
нали по телевизията шоута безбройни
натрапчиво се надпреварват
да ни развличат и ни веселят.
Талантите ни да разкрият искат
и да ги изявят,
да ни дарят с известност.
Пари предлагат да спечелим лесно,
с едничък само есемес
и за какво ли не
лекарства всякакви ни рекламират.
Разголени красавици без свян
с тежащи погледи от страст и нега
ни гледат от екрана насърчително,
и обещават да ни пренесат
на седмото небе –
разкършват елегантни ханшове,
с небивали наслади ни подмамват
с тела невероятно изкусителни;
с пресилени усмивки
граничещи с гримаси,
в очите ни навират силиконовата своя хубост
и ще речеш, достатъчно е само
с ръчица леко да посегнеш
и ще са твои…
Не спим, сънуваме с отворени очи –
бълнуваме в несвяст.
През розовите очила
света как искам да погледна,
но как,
когато някой от ефира за поред път
пак чествал 19 февруари,
на Дякон Левски гибелта –
за кой ли път
и мъртъв те обесваме, Апостоле?
Въртят се турски сериали,
от екшъните лудо стрелят,
взривяват всеки миг
и всеки миг умира някой
от зла постъпка на злодей.
Каква е тази телевизия!?
Какво цели!?
Все готвят ястия подбрани,
в красиви тенджери и лъскави тигани
с провизии най-екзотични,
с нечувани подправки,
и сосове невкусвани,
а на съседа
от глад стомахът му се свива;
от памтивека,
бръмчи хладилникът му празен.
И с часове кратуни кухи
след кухи топки тичат –
дебели пачки заработват,
като че ли от тях зависи нещо.
Каква е тази телевизия пак питам!?...
Какви са тези нескончаеми реклами ?
Тъкмо започне нещичко
да ти харесва да го гледаш
и сто пъти повтаряни,
и думи, и картини,
натрапват се травмиращо,
безкрайно се разливат,
с усилен до последно звук гърмят,
докато те видиотят
и докато съвсем забравиш
какво започнал си да гледаш?
Какви програми само –
незнам си колко хилядната серия,
четиридесет минутни захаросани сапунки
плюс тридесет минутни в тях реклами.
Нали все пак такава е целта,
защо ли се учудвам –
такива са предаванията,
както и новите образователни програми,
да ти промият мозъка,
и да те опростачат,
та сам дори и да не можеш
да се познаеш в крайна сметка;
да питаш кой си всъщност,
и какъв си,
и откъде си, за какво се бориш,
да си говориш сам и да си казваш,
че всичко е добре,
и е нормално
да е така.
Бих искал да съм оптимист
и песен да запея,
но ми съобщиха, че на приятел внучето
починало невръстното
от лоша болест уж,
но май по лекарска непоправима грешка.
На друг почина майка му –
в студа и в този сняг дълбок
едва й изкопаха гроб.
Научих, че съседът ми от студ умира.
Занесох му най-топлата си дреха,
а той с почуда ме погледна и ме попита,
как може с дреха жилището си да отопли?
Повдигнах само рамене
и тръгнах си унил и тъжен.
А друг гладуваше – занесох му храна.
Той настрани я бутна,
усмихна се горчиво и вяло ме погледна –
отчайващо бях вече закъснял,
не можеше измършавялото му в болки тяло
храната да приеме.
Напук на всичко,
от радиото чалгата неистово ехтеше
и мъката въртеше най-лудия кючек.
Тогава врътнах копчето
за да намеря друга станция.
Не си мислете, че сполучих –
по нея пък четяха новините –
съобщаваха за нов въоръжен конфликт,
за банков обир, за грабеж
и за поредния терористичен акт.
Съобщаваха за АКТА в интернет,
как са загрижени за интелектуалния ни труд
и политици лъжепатриоти и продажници
ме убеждаваха в диспут
какъв напредък имаме в България
и колко хубаво живеем вече.
Реших да бягам и излязох вън,
а там цареше суматоха –
пред входа имаше линейка,
но тя бе безвъзвратно закъсняла
и друг съгражданин не беше я дочакал.
От близкия прозорец на приземния етаж
ме гледаше с най-празния си поглед
един познат съборен от жесток инсулт.
В колата влязох и си тръгнах.
Така бих искал да съм оптимист…
От магазина купих нещо да похапна –
оказа се, че е с изтекъл срок на годност.
Ядосан спрях да заредя с бензин,
а тук пък тази нощ
цената беше скочила
с поредните двуцифрени проценти.
Бих искал да съм оптимист
и затова си рекох,
какво пък толкова,
това навсякъде се случва,
все някак си ще се живее.
Насреща имаше полиция –
убили бяха изнасилено момиче.
А ми се искаше да се усмихна…
Когато се прибрах в дома си,
напук на всичко,
вземах китарата да си посвиря,
да се опитам
да си внуша, че съм щастлив ,
че злото може и да ме подмине –
нали съм относително все пак здрав
и някак си ще трябва
с по-бодра мисъл да живея.
Но ето,
че ме присви сърцето,
заблъска учестено с ритъм непознат в гърдите…
Е, няма нищо, няма страшно,
си казах с чужд за мене глас –
нали бих искал да съм оптимист.
Китарата оставих
и се опитах
да се усмихна с вяра и надежда…
22. 2. 2012 г. - Троян
Бих искал да съм оптимист,
но как,
когато лудостта и лакомията
на хора най-безотговорни
причина станаха
стихията на страшната вода
да срине къщите
на много мои сънародници.
Земята цяла се тресе
и плюе кръв,
а въздухът й гъст и тежък,
от нашата човешка мръсотия,
не може вече да се диша –
зловоние я задушава.
Земята ни не иска да повръща шистов газ.
Земята ни е болна,
от нас е нелечимо заразена.
Бих искал да съм оптимист,
в затрупания град с боклуци,
но слънцето сърдито, изпод вежди гледа,
неистово топи снега,
водата пак бучи,
събира гневно сила
и в спотаената й сила
долавям аз закана
да ни накаже за поредното нехайство.
Бих искал да съм оптимист –
нали по телевизията шоута безбройни
натрапчиво се надпреварват
да ни развличат и ни веселят.
Талантите ни да разкрият искат
и да ги изявят,
да ни дарят с известност.
Пари предлагат да спечелим лесно,
с едничък само есемес
и за какво ли не
лекарства всякакви ни рекламират.
Разголени красавици без свян
с тежащи погледи от страст и нега
ни гледат от екрана насърчително,
и обещават да ни пренесат
на седмото небе –
разкършват елегантни ханшове,
с небивали наслади ни подмамват
с тела невероятно изкусителни;
с пресилени усмивки
граничещи с гримаси,
в очите ни навират силиконовата своя хубост
и ще речеш, достатъчно е само
с ръчица леко да посегнеш
и ще са твои…
Не спим, сънуваме с отворени очи –
бълнуваме в несвяст.
През розовите очила
света как искам да погледна,
но как,
когато някой от ефира за поред път
пак чествал 19 февруари,
на Дякон Левски гибелта –
за кой ли път
и мъртъв те обесваме, Апостоле?
Въртят се турски сериали,
от екшъните лудо стрелят,
взривяват всеки миг
и всеки миг умира някой
от зла постъпка на злодей.
Каква е тази телевизия!?
Какво цели!?
Все готвят ястия подбрани,
в красиви тенджери и лъскави тигани
с провизии най-екзотични,
с нечувани подправки,
и сосове невкусвани,
а на съседа
от глад стомахът му се свива;
от памтивека,
бръмчи хладилникът му празен.
И с часове кратуни кухи
след кухи топки тичат –
дебели пачки заработват,
като че ли от тях зависи нещо.
Каква е тази телевизия пак питам!?...
Какви са тези нескончаеми реклами ?
Тъкмо започне нещичко
да ти харесва да го гледаш
и сто пъти повтаряни,
и думи, и картини,
натрапват се травмиращо,
безкрайно се разливат,
с усилен до последно звук гърмят,
докато те видиотят
и докато съвсем забравиш
какво започнал си да гледаш?
Какви програми само –
незнам си колко хилядната серия,
четиридесет минутни захаросани сапунки
плюс тридесет минутни в тях реклами.
Нали все пак такава е целта,
защо ли се учудвам –
такива са предаванията,
както и новите образователни програми,
да ти промият мозъка,
и да те опростачат,
та сам дори и да не можеш
да се познаеш в крайна сметка;
да питаш кой си всъщност,
и какъв си,
и откъде си, за какво се бориш,
да си говориш сам и да си казваш,
че всичко е добре,
и е нормално
да е така.
Бих искал да съм оптимист
и песен да запея,
но ми съобщиха, че на приятел внучето
починало невръстното
от лоша болест уж,
но май по лекарска непоправима грешка.
На друг почина майка му –
в студа и в този сняг дълбок
едва й изкопаха гроб.
Научих, че съседът ми от студ умира.
Занесох му най-топлата си дреха,
а той с почуда ме погледна и ме попита,
как може с дреха жилището си да отопли?
Повдигнах само рамене
и тръгнах си унил и тъжен.
А друг гладуваше – занесох му храна.
Той настрани я бутна,
усмихна се горчиво и вяло ме погледна –
отчайващо бях вече закъснял,
не можеше измършавялото му в болки тяло
храната да приеме.
Напук на всичко,
от радиото чалгата неистово ехтеше
и мъката въртеше най-лудия кючек.
Тогава врътнах копчето
за да намеря друга станция.
Не си мислете, че сполучих –
по нея пък четяха новините –
съобщаваха за нов въоръжен конфликт,
за банков обир, за грабеж
и за поредния терористичен акт.
Съобщаваха за АКТА в интернет,
как са загрижени за интелектуалния ни труд
и политици лъжепатриоти и продажници
ме убеждаваха в диспут
какъв напредък имаме в България
и колко хубаво живеем вече.
Реших да бягам и излязох вън,
а там цареше суматоха –
пред входа имаше линейка,
но тя бе безвъзвратно закъсняла
и друг съгражданин не беше я дочакал.
От близкия прозорец на приземния етаж
ме гледаше с най-празния си поглед
един познат съборен от жесток инсулт.
В колата влязох и си тръгнах.
Така бих искал да съм оптимист…
От магазина купих нещо да похапна –
оказа се, че е с изтекъл срок на годност.
Ядосан спрях да заредя с бензин,
а тук пък тази нощ
цената беше скочила
с поредните двуцифрени проценти.
Бих искал да съм оптимист
и затова си рекох,
какво пък толкова,
това навсякъде се случва,
все някак си ще се живее.
Насреща имаше полиция –
убили бяха изнасилено момиче.
А ми се искаше да се усмихна…
Когато се прибрах в дома си,
напук на всичко,
вземах китарата да си посвиря,
да се опитам
да си внуша, че съм щастлив ,
че злото може и да ме подмине –
нали съм относително все пак здрав
и някак си ще трябва
с по-бодра мисъл да живея.
Но ето,
че ме присви сърцето,
заблъска учестено с ритъм непознат в гърдите…
Е, няма нищо, няма страшно,
си казах с чужд за мене глас –
нали бих искал да съм оптимист.
Китарата оставих
и се опитах
да се усмихна с вяра и надежда…
22. 2. 2012 г. - Троян
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
