Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01.2012 18:44 - ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ - ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ - фрагменти
Автор: hadjito Категория: Поезия   
Прочетен: 830 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 06.02.2012 07:49


ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ

ФРАГМЕНТИ

***
Войници мои,
скромни мои думи,
редиците сплотете.
И днес ще влезем в бой –
не чакайте отбой.

***
Градът препича белия си гръб
на пролетното ярко слънце.
Нагрят до пръсване,
той скоро ще се потопи
и охлади
в зеленото море на хлорофила.

***
Присъствието ти
докосва всичките предмети
и засияват те,
и с твоя блясък светват,
докоснати като че ли
от пръста божий.
***
На есента в безлистната гора
се вижда ясно, надалече.
На есента в човешкия живот е същото.

***
Аз вземам мярка от Балкана –
и най-нищожните,
и най-големите неща
измервам с неговия ръст.

***
На дядо от прадядо му
не са успели турците
еничар да направят –
корав и жилав е
на българина коренът в рода ми.
И вие, лъжедемократи,
от мене няма да направите американец.

***
Кълбото тъмно на нощта
разплитат с човки птиците.
И песента им флаг издига
на тънкия висок пилон на изгрева.

***
Не подценявай думите –
те могат да ударят
по-лошо и от бич.

***
При простите неща, ако не си прост,
ще си живееш като цар.

***
Все още зимни, нощите скриптят от студ –
с връхчето на ледунка пронизват тишината.
А в мен е вече пролет. Гласът на чучулигата
звучи в гърдите ми с игривата си песен.
И вместо вятъра студен ме носи той
към изгрева на идващия ден.

* * *
Търсенето е пътуване към себе си.
Да намерим себе си и другите –
другите за себе си
и себе си за тях.

* * *
Ако не те интересува светлината,
за сянката не ще узнаеш нищо.

* * *
Педя човек, лакът ламтеж.

* * *
Дъбът едно листо на клоните си задържа.
пулсира то раздвижено от вятъра,
като сърце в изстиващата есен.

* * *
Отронен кленов лист в ръката ми –
отронена сълза от лятото,
откъсната въздишка от гърдите му –
една монета златна,
платила слънчевата топлина и радост.

* * *
Два свята в мен се борят непрестанно –
светът на свободата и светът на нуждата.
И как е трудно, как е трудно само
везната им аз постоянно да уравновесявам.

* * *
Изтича времето, изтича неусетно.
През мен тече животът и ме носи
към неизбежния си тъжен край.
Пътеките на истината
и на лъжата,
отвеждат все до нищото.

* * *
Светът е днес враждебен, пуст.
Оттеглят се от мен пътеки и посоки.
В безсъницата ми врабците на тревогата
кълват трохите на утехата от отлетялото ми щастие.
Безпътицата си кръщавам с името ти днес.

* * *
На любовта през ситото
пресявам истинските мигове на дните си.


* * *
Отнася времето водата, сълзите на реката гълта,
под ненаправената крачка на мостовете.


* * *
Виж, слънцето в любов се обяснява на реката –
дарява своите красиви стихове сред мигащи отблясъци –
това са неговите топли нежни думи.
А тя, горката, е цяла заслепена от любов.

* * *

Войници мои, мои силни думи,
редиците си потегнете.
И днес ще влезем в тежък бой,
не чакайте от мен отбой.

* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.



* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.

* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.

* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.

* * *
Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.


* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.


* * *
Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.

* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.

* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.

* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.

* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.

* * *
Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.

* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.

* * *
Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.

* * *
Поезията е мечта.
За сития е тя излишно бреме –
за гладния – насъщен хляб.

* * *
Човек без цел –
перце отскубнато от птица –
веднъж отскубнато,
не ще намери птицата си.

* * *
Достатъчна си ми –
аз в теб намирам чудесата си.

* * *
Светът не е ни черен, нито бял,
светът е целият в безброй нюанси.

* * *
В леглото празно
лежи надеждата.
Тя днес е болна.
Над нея мисълта ми цяла нощ будува.

* * *
Най-сладка е от всичко любовта
замесена от бързите ръце на случая.

* * *
Каква нелепа драма –
да търсиш вечно себе си
в самия себе си.















Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. vedrina - !!!
24.01.2012 19:08
Голямо значение има, гладът от кой вид е...!!!
"Поезията е мечта.
За сития е тя излишно бреме –
за гладния – насъщен хляб."

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: hadjito
Категория: Други
Прочетен: 7092432
Постинги: 8382
Коментари: 1784
Гласове: 4312
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031