Постинг
24.01.2012 18:44 -
ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ - ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ - фрагменти
Автор: hadjito
Категория: Поезия
Прочетен: 830 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 06.02.2012 07:49
Прочетен: 830 Коментари: 1 Гласове:
2
Последна промяна: 06.02.2012 07:49
ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ
ФРАГМЕНТИ
***
Войници мои,
скромни мои думи,
редиците сплотете.
И днес ще влезем в бой –
не чакайте отбой.
***
Градът препича белия си гръб
на пролетното ярко слънце.
Нагрят до пръсване,
той скоро ще се потопи
и охлади
в зеленото море на хлорофила.
***
Присъствието ти
докосва всичките предмети
и засияват те,
и с твоя блясък светват,
докоснати като че ли
от пръста божий.
***
На есента в безлистната гора
се вижда ясно, надалече.
На есента в човешкия живот е същото.
***
Аз вземам мярка от Балкана –
и най-нищожните,
и най-големите неща
измервам с неговия ръст.
***
На дядо от прадядо му
не са успели турците
еничар да направят –
корав и жилав е
на българина коренът в рода ми.
И вие, лъжедемократи,
от мене няма да направите американец.
***
Кълбото тъмно на нощта
разплитат с човки птиците.
И песента им флаг издига
на тънкия висок пилон на изгрева.
***
Не подценявай думите –
те могат да ударят
по-лошо и от бич.
***
При простите неща, ако не си прост,
ще си живееш като цар.
***
Все още зимни, нощите скриптят от студ –
с връхчето на ледунка пронизват тишината.
А в мен е вече пролет. Гласът на чучулигата
звучи в гърдите ми с игривата си песен.
И вместо вятъра студен ме носи той
към изгрева на идващия ден.
* * *
Търсенето е пътуване към себе си.
Да намерим себе си и другите –
другите за себе си
и себе си за тях.
* * *
Ако не те интересува светлината,
за сянката не ще узнаеш нищо.
* * *
Педя човек, лакът ламтеж.
* * *
Дъбът едно листо на клоните си задържа.
пулсира то раздвижено от вятъра,
като сърце в изстиващата есен.
* * *
Отронен кленов лист в ръката ми –
отронена сълза от лятото,
откъсната въздишка от гърдите му –
една монета златна,
платила слънчевата топлина и радост.
* * *
Два свята в мен се борят непрестанно –
светът на свободата и светът на нуждата.
И как е трудно, как е трудно само
везната им аз постоянно да уравновесявам.
* * *
Изтича времето, изтича неусетно.
През мен тече животът и ме носи
към неизбежния си тъжен край.
Пътеките на истината
и на лъжата,
отвеждат все до нищото.
* * *
Светът е днес враждебен, пуст.
Оттеглят се от мен пътеки и посоки.
В безсъницата ми врабците на тревогата
кълват трохите на утехата от отлетялото ми щастие.
Безпътицата си кръщавам с името ти днес.
* * *
На любовта през ситото
пресявам истинските мигове на дните си.
* * *
Отнася времето водата, сълзите на реката гълта,
под ненаправената крачка на мостовете.
* * *
Виж, слънцето в любов се обяснява на реката –
дарява своите красиви стихове сред мигащи отблясъци –
това са неговите топли нежни думи.
А тя, горката, е цяла заслепена от любов.
* * *
Войници мои, мои силни думи,
редиците си потегнете.
И днес ще влезем в тежък бой,
не чакайте от мен отбой.
* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.
* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.
* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.
* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.
* * *
Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.
* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.
* * *
Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.
* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.
* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.
* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.
* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.
* * *
Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.
* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.
* * *
Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.
* * *
Поезията е мечта.
За сития е тя излишно бреме –
за гладния – насъщен хляб.
* * *
Човек без цел –
перце отскубнато от птица –
веднъж отскубнато,
не ще намери птицата си.
* * *
Достатъчна си ми –
аз в теб намирам чудесата си.
* * *
Светът не е ни черен, нито бял,
светът е целият в безброй нюанси.
* * *
В леглото празно
лежи надеждата.
Тя днес е болна.
Над нея мисълта ми цяла нощ будува.
* * *
Най-сладка е от всичко любовта
замесена от бързите ръце на случая.
* * *
Каква нелепа драма –
да търсиш вечно себе си
в самия себе си.
ФРАГМЕНТИ
***
Войници мои,
скромни мои думи,
редиците сплотете.
И днес ще влезем в бой –
не чакайте отбой.
***
Градът препича белия си гръб
на пролетното ярко слънце.
Нагрят до пръсване,
той скоро ще се потопи
и охлади
в зеленото море на хлорофила.
***
Присъствието ти
докосва всичките предмети
и засияват те,
и с твоя блясък светват,
докоснати като че ли
от пръста божий.
***
На есента в безлистната гора
се вижда ясно, надалече.
На есента в човешкия живот е същото.
***
Аз вземам мярка от Балкана –
и най-нищожните,
и най-големите неща
измервам с неговия ръст.
***
На дядо от прадядо му
не са успели турците
еничар да направят –
корав и жилав е
на българина коренът в рода ми.
И вие, лъжедемократи,
от мене няма да направите американец.
***
Кълбото тъмно на нощта
разплитат с човки птиците.
И песента им флаг издига
на тънкия висок пилон на изгрева.
***
Не подценявай думите –
те могат да ударят
по-лошо и от бич.
***
При простите неща, ако не си прост,
ще си живееш като цар.
***
Все още зимни, нощите скриптят от студ –
с връхчето на ледунка пронизват тишината.
А в мен е вече пролет. Гласът на чучулигата
звучи в гърдите ми с игривата си песен.
И вместо вятъра студен ме носи той
към изгрева на идващия ден.
* * *
Търсенето е пътуване към себе си.
Да намерим себе си и другите –
другите за себе си
и себе си за тях.
* * *
Ако не те интересува светлината,
за сянката не ще узнаеш нищо.
* * *
Педя човек, лакът ламтеж.
* * *
Дъбът едно листо на клоните си задържа.
пулсира то раздвижено от вятъра,
като сърце в изстиващата есен.
* * *
Отронен кленов лист в ръката ми –
отронена сълза от лятото,
откъсната въздишка от гърдите му –
една монета златна,
платила слънчевата топлина и радост.
* * *
Два свята в мен се борят непрестанно –
светът на свободата и светът на нуждата.
И как е трудно, как е трудно само
везната им аз постоянно да уравновесявам.
* * *
Изтича времето, изтича неусетно.
През мен тече животът и ме носи
към неизбежния си тъжен край.
Пътеките на истината
и на лъжата,
отвеждат все до нищото.
* * *
Светът е днес враждебен, пуст.
Оттеглят се от мен пътеки и посоки.
В безсъницата ми врабците на тревогата
кълват трохите на утехата от отлетялото ми щастие.
Безпътицата си кръщавам с името ти днес.
* * *
На любовта през ситото
пресявам истинските мигове на дните си.
* * *
Отнася времето водата, сълзите на реката гълта,
под ненаправената крачка на мостовете.
* * *
Виж, слънцето в любов се обяснява на реката –
дарява своите красиви стихове сред мигащи отблясъци –
това са неговите топли нежни думи.
А тя, горката, е цяла заслепена от любов.
* * *
Войници мои, мои силни думи,
редиците си потегнете.
И днес ще влезем в тежък бой,
не чакайте от мен отбой.
* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.
* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.
* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.
* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.
* * *
Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.
* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.
* * *
Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.
* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.
* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.
* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.
* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.
* * *
Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.
* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.
* * *
Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.
* * *
Поезията е мечта.
За сития е тя излишно бреме –
за гладния – насъщен хляб.
* * *
Човек без цел –
перце отскубнато от птица –
веднъж отскубнато,
не ще намери птицата си.
* * *
Достатъчна си ми –
аз в теб намирам чудесата си.
* * *
Светът не е ни черен, нито бял,
светът е целият в безброй нюанси.
* * *
В леглото празно
лежи надеждата.
Тя днес е болна.
Над нея мисълта ми цяла нощ будува.
* * *
Най-сладка е от всичко любовта
замесена от бързите ръце на случая.
* * *
Каква нелепа драма –
да търсиш вечно себе си
в самия себе си.
Търсене