МЪГЛА

     Безмълвна си, като мъглата гъста, паднала в деня ми светъл. Потъват безответно думите ми в твоето дълбоко безразличие. Повява хлад от твоето безизразно лице и всичко покрай нас сега добива своите неясни очертания. С лицето на мъгла стоиш пред мен – непроницаемо. И нищичко от мен не иска, и не обещава нищо то. Познатото дори до болка, в мъглата вече друго е, различно в някаква реалност променена. Мълчиш, минутите текат, мъглата се сгъстява и сякаш може вече да я режеш с нож. Избягали са думите на нежност надалеч от теб, от стиснатите силно устни нито звук. И глъхнат в глухотата на всемира стъпките ни, лъжовно близки и така самотни.
Косата ти в мъглата, с безбройни ситни капчици, създава сребърния ореол на отчужденото от мен лице. В мъглата времето размива часовете си в безвремие и любовта превръща в безлюбовие. На спомените птицата загубва ориентир и губи пътя към сърцата ни. Мъгла в която дебне непредвидимото с една дълбока безизвестност. И в нея дали ще можем себе си от себе си да скрием?...