В края на нивата имаше старо кайсиево дърво. Изкривено, понесло ударите на времето, то стоеше въпреки годините си гордо, разперило мощната си корона над синора. Беше отрупано с плодове, родило беше, сякаш още живееше в първата си младост. Много от тях бяха накапали по земята и от разпуканите кайсии миришеше на сладост и непреходна младост. Ароматът и протеклият сладък сок беше примамил осите и пчелите, както и него да дойде тук. Старият човек се изправи до дървото, вгледа се в напукания му ствол и си помисли: „Откъде му идва такава сила се чудя? Прилича на мене.“ И понеже не стигаше до плодовете, наведе се и избра един по-запазен от капналите. Отхапа от него и примижа от удоволствие. „Брей, каква сладост! Да му се ненадяваш!“
Той постоя още малко под сянката на дървото. Вятърът леко раздвижи листата и те зашумяха тихо, сякаш дървото му отговаряше. Някога този шум беше част от живота му — заедно с песните на птиците, с жуженето на пчелите и с далечните гласове на хората, които работеха по нивите.
Сега наоколо беше пусто. Старият път, който някога се пълнеше с каруци и прах, беше обрасъл с трева. Само дървото беше останало на своя пост, като верен пазач на забравено място.
Той прокара ръка по грапавата кора и усети топлината ѝ. В нея сякаш бяха записани всички лета, всички суши и бури, всички ръце, които някога бяха брали от клоните му.
— И ти си като мене — каза тихо. — Преживял си много, ама още даваш.
Усмихна се на собствените си думи. Отдавна не беше говорил на дърво. Но отдавна не беше усещал и такава близост с нещо живо.
Спомни си как като момче идваше тук с баща си. Тогава кайсията му се струваше огромна — цял свят с клони вместо улици и листа вместо покриви. Катереше се високо, докато баща му се караше отдолу:
— Ще паднеш, момче! Не виждаш ли, че дървото не е стълба?
А после, когато слизаше, старият човек винаги му даваше първата откъсната кайсия. Най-хубавата. Най-зрялата.
Той затвори очи и за миг чу онзи отдавна изчезнал глас.
Докато галеше кората, неусетно се усмихна. Това дърво някога беше причина за голяма вражда. Дядо му и дядото на съседите години наред не можеха да се разберат чие е. Стволът беше точно на синора, а короната се разперваше и над двете ниви. Всеки твърдеше, че е негово. Караха се за плодовете, за клоните, за сянката. Не си говореха с години. На съборите се разминаваха, без да се поздравят, а по нивите гледаха да не се срещат.
Едва след смъртта на старите хора баща му и съседът сложиха край на тая глупост.
— Каквото е над нашата нива, ще го берем ние. Каквото е над вашата — ваше е. Дървото няма вина, че е пораснало на границата — беше казал баща му.
Стиснаха си ръцете и повече дума не отвориха за това. Всяко лято се поздравяваха под сянката на кайсията, разменяха си по някоя дума за реколтата и понякога по няколко Той погледна към короната и си помисли колко кратки са човешките инати. Дървото беше надживяло кавгата, надживяло беше и помирението. То просто продължаваше да ражда, сякаш искаше да каже, че земята никога не е принадлежала истински на хората — хората само са минавали по нея. Беряха плодовете и никой вече не диреше сметка откъде са откъснати.
Когато отвори очи и погледна дървото, то си беше същото — старо, изкривено и силно.
Само той беше този, който вече не беше същият.
Погледна последната половинка кайсия в ръката си, избърса с пръсти сладкия сок и се усмихна.
— Значи още има вкус животът — каза си.
И тръгна бавно обратно по синора, а зад него старото кайсиево дърво остана да пази спомените.
Сега нямаше кого да пита чие е дървото. Старите си бяха отишли, наследниците се бяха пръснали по градове и чужбина. Кайсията си стоеше на същото място, както винаги, всяко лято отрупана с плодове, които падаха и се връщаха в земята.
Някога се караха за нея.
После си поделиха плодовете ѝ.
После заедно пиеха ракията от тях.
Вече беше ничия.

 

Много хубава история.Дали е реална не знам но в мен възникна и остана много приятно чувство от прочетеното.Не бих могла да кажа точно защо.Не само майсторски описано но съдържа и мъдрост като цяло за живота,за хората...Благодаря hadjito!
Хубав ден!

Много се радвам, че така Ви е въздействал воят непретенциозен разказ.

Много хубав разказ и с хубаво послание.
Хареса ми.
Поздрави!