Постинг
23.08 06:16 -
ЗАВЕТ – разказ
Човек трябва да има място, на което душата му да се завръща за почивка.
Моят дядо го наричаше "завет".
Беше едно малко възвишение над селото, преди града, където пътят свършва и започват безкрайните добруджански ниви. Там имаше един самотен дъб.
Един ден дядо реши да скове пейка под него. Аз му помагах - държах колчетата, докато той ги набиваше. Бяха криви и се смеех, че ще падне.
– Дядо, защо точно тук? Тук няма нищо - попитах го.
Той избърса чело, седна да пробва дали държи и каза:
– Ей за това, че няма нищо. На човек му трябва едно такова нищо. Място, дето не го търси никой. За да може да се намери сам.
Разбрах го много по-късно, когато животът ме разпиля.
Една събота се озовах там сам. Дъбът си беше на мястото, пейката също - поизядена от дъжда, но още държеше. Седнах и вятърът, който мирише на жито и далечно море, издуха шума в главата ми.
Разбрах, че дядо не си беше направил пейка, за да сяда. Беше ми оставил място, където да се намеря, когато се изгубя.
Мина се време и се върнах пак. Този път не сам. Доведох сина си, а той водеше своя син.
Едното колче вече беше изгнило.
– Ще падне - каза синът ми.
– Ще я оправим - казах аз.
Бях донесъл две нови колчета и талпа. Малкото ги държеше със слабите си ръчички, точно както аз някога.
– Дядо, защо точно тук? - попита ме.
И му отговорих с неговите думи:
– За да има къде да се връщаш, когато светът ти стане тесен, чедо. Тук душата има място да си почине.
И тримата седнахме. На кривата, но здрава пейка, можеща да издържи човек, че даже и трима.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
