Постинг
11.07 09:49 -
ПЪТУВАНЕ КЪМ НИЩОТО – разказ
В началото нямаше влак.
Имаше само усещане за движение.
Мъжът разбра това, когато вече беше седнал на мястото си и държеше билет, на който не пишеше нищо освен една дума:
„Накъде“
Попита кондуктора къде отива влакът.
Кондукторът го погледна така, сякаш въпросът е смешен.
— Към края на линията — каза той.
— А после?
— После линията свършва.
— А след края?
Кондукторът се усмихна.
— После започваш да разбираш защо си тръгнал.
Влакът потегли без звук.
Не защото беше тих, а защото звукът още не беше измислен.
Прозорците показваха пейзажи, които се държаха като забравени мисли — полета, които се разпадаха, преди да бъдат погледнати докрай.
Срещу него седеше жена, която четеше книга без страници.
— Какво пише? — попита я той.
— Още не съм стигнала до текста — отвърна тя.
На следващата спирка никой не слезе, но всички се качиха наново, включително и те самите, малко по-различни.
Мъжът забеляза, че ръцете му вече не са негови.
Попита ги дали са сигурни, че му принадлежат.
Ръцете не отговориха.
В коридора мина човек, който продаваше спомени в малки стъклени буркани.
— Имам детство, което не се е случило — каза той. — И един провален вторник. Интересува ли ви?
Никой не купи нищо, но всички взеха по един празен буркан „за всеки случай“.
В един момент влакът започна да се връща назад.
Първо леко.
После убедено.
После така, сякаш никога не е бил напред.
— Извинете — каза мъжът на кондуктора. — Връщаме ли се?
— Не — отвърна кондукторът. — Просто не сме стигали.
Пейзажите навън започнаха да се държат странно.
Едно дърво ги погледна.
После се престори, че не го е направило.
Жената от среща затвори книгата без страници.
— Къде отиваме? — попита тя.
Мъжът погледна билета си.
На него сега пишеше:
„От никъде към никъде“
— Очевидно — каза той — на място, което още не е решило дали съществува.
Влакът спря.
Без гара.
Без причина.
Без съгласие.
Кондукторът мина и събра билетите.
— Проверка? — попита някой.
— Не — каза той. — Просто ги прибирам, за да не се изгубите по пътя.
— А ние къде сме?
Кондукторът се замисли.
— В момента, в който ще разберете, вече няма да сте тук.
Мъжът слезе.
Жената слезе.
После се качиха отново.
После решиха, че никога не са слизали.
Влакът тръгна пак.
И никой не беше сигурен дали се движи.
А в края на всичко, ако изобщо има край, стоеше една проста мисъл:
че понякога най-голямото пътуване е това, в което не напускаш мястото си, но губиш увереността, че изобщо има място.
И влакът продължи.
Към нищото.
През нищото.
Със скорост, която не може да бъде измерена, защото няма от какво да се отдалечава.
Имаше само усещане за движение.
Мъжът разбра това, когато вече беше седнал на мястото си и държеше билет, на който не пишеше нищо освен една дума:
„Накъде“
Попита кондуктора къде отива влакът.
Кондукторът го погледна така, сякаш въпросът е смешен.
— Към края на линията — каза той.
— А после?
— После линията свършва.
— А след края?
Кондукторът се усмихна.
— После започваш да разбираш защо си тръгнал.
Влакът потегли без звук.
Не защото беше тих, а защото звукът още не беше измислен.
Прозорците показваха пейзажи, които се държаха като забравени мисли — полета, които се разпадаха, преди да бъдат погледнати докрай.
Срещу него седеше жена, която четеше книга без страници.
— Какво пише? — попита я той.
— Още не съм стигнала до текста — отвърна тя.
На следващата спирка никой не слезе, но всички се качиха наново, включително и те самите, малко по-различни.
Мъжът забеляза, че ръцете му вече не са негови.
Попита ги дали са сигурни, че му принадлежат.
Ръцете не отговориха.
В коридора мина човек, който продаваше спомени в малки стъклени буркани.
— Имам детство, което не се е случило — каза той. — И един провален вторник. Интересува ли ви?
Никой не купи нищо, но всички взеха по един празен буркан „за всеки случай“.
В един момент влакът започна да се връща назад.
Първо леко.
После убедено.
После така, сякаш никога не е бил напред.
— Извинете — каза мъжът на кондуктора. — Връщаме ли се?
— Не — отвърна кондукторът. — Просто не сме стигали.
Пейзажите навън започнаха да се държат странно.
Едно дърво ги погледна.
После се престори, че не го е направило.
Жената от среща затвори книгата без страници.
— Къде отиваме? — попита тя.
Мъжът погледна билета си.
На него сега пишеше:
„От никъде към никъде“
— Очевидно — каза той — на място, което още не е решило дали съществува.
Влакът спря.
Без гара.
Без причина.
Без съгласие.
Кондукторът мина и събра билетите.
— Проверка? — попита някой.
— Не — каза той. — Просто ги прибирам, за да не се изгубите по пътя.
— А ние къде сме?
Кондукторът се замисли.
— В момента, в който ще разберете, вече няма да сте тук.
Мъжът слезе.
Жената слезе.
После се качиха отново.
После решиха, че никога не са слизали.
Влакът тръгна пак.
И никой не беше сигурен дали се движи.
А в края на всичко, ако изобщо има край, стоеше една проста мисъл:
че понякога най-голямото пътуване е това, в което не напускаш мястото си, но губиш увереността, че изобщо има място.
И влакът продължи.
Към нищото.
През нищото.
Със скорост, която не може да бъде измерена, защото няма от какво да се отдалечава.
Вълнообразно
Търсене
