Постинг
31.05.2015 16:02 -
В ОБЛАКА НА ИЛЮЗИИТЕ – разказ
В ОБЛАКА НА ИЛЮЗИИТЕ
Седи си той на масичката пред заведението и си похапва от изкамарената в купичката мелба, претрупана от украси с различни плодове и бисквити. След отминаващия горещ летен ден, сладоледът му идва точно на място. В засенчената вече улица от зеленината на тротоарните дървета идва приятна прохлада. По оживената улица е шумно, пъстро и интересно. Доставя му удоволствие да наблюдава минувачите. Сред тях вниманието му привличат най вече младите жени. „Откъде се вземат толкова много красиви жени? – питаше се мъжът докато ги наблюдаваше. – По времето на моята младост, сякаш нямаше чак толкова хубавици. И толкова красиви и разнообразни облекла нямаше. Да не говорим за козметика. Сега прическите им прически, роклите им рокли, парфюмите им парфюми, лакове, гримове, специалисти за всичко има в града и ето ти го резултата – сякаш ще се явяват на конкурс за манекенки. Богат избор за младежите! Ех, да бях малко по-млад. Ама и малко по-богат, че то като си спомня каква младост карах – вечно в недоимък. Тези наконтени жени сигурно са претенциозни и не е лесно да удовлетворяваш желанията и капризите им.“
Лек ветрец сякаш изневиделица се спусна от планината и събори непокорен кичур от посивялата му коса върху челото. Един бял косъм падна от нея върху цветната покривка на масичката. Той сякаш бе паднал да му напомни, че младостта си е отишла завинаги от него и тези мисли не му подхождат. „ Млад или стар – мъжът си е мъж и меракът не го напуска никога – си рече. – Докато е жив, писано е на мъжа да се вълнува от женската хубост. То иначе, защо ще се нарича мъж?“
В това време към заведението се запъти една от дефилиращите по улицата хубавици. Тя свали слънчевите си очила и огледа масите, за да си избере място. Седна на съседната маса срещу него. Сервитьорката, като никой друг път, дойде веднага да я обслужи. Докато чакаше да изпълнят поръчката й, жената кръстоса крак върху крак и го погледна. Лъсна примамливо голотата на дългите й стройни бедра и му стана трудно да премести поглед от тях. „Каква прелест! Какви изразителни очи! – помисли си той. Колко нежност излъчва това създание! Лицето й е бяло, гладко, чисто, с кадифено мека кожа. Какво ли удоволствие бих изпитал да можех да докосна с устни, меките й плътни устни? Поне с длан да можех да погаля тази нежна хубост.“
А загледаната в мъжа срещу нея жена се запита: „ Дали този мъж се чувства толкова самотен, колкото мен? Ако съдя по това как ме гледа, май отдавна жена не е радвала с присъствието си леглото му. Въпреки годините му има нещо привлекателно в него. Има нещо което е запазил в себе си от младостта. Но какво е то? Може би тази дискретна, едва доловима усмивка с ъгълчетата на устните, може би се крие в жизнения му, изпълнен с любопитство поглед!? Може би с тези непокорни кичури коса, покриващи челото му, макар и посивели!? Напомня ми на някого, но на кого?“
Една нахална оса, изглежда подмамена от аромата на плодовете в мелбата се завъртя около него и той размаха ръка да я пропъди.
„Да, този жест ми напомня за баща ми – си каза дамата, докато го наблюдаваше. – И не само жестът, начинът по който седи на стола, по вида на облеклото. Господи! Та той наистина прилича на баща ми. Сякаш след толкова години от кончината му се е върнал да ме види. Откога не съм се сещала за него, откога не съм поставяла цвете на гроба му? Може би не случайно се отбих точно тук да си изпия кафето. Може би съдбата иска да ми даде някакъв знак с присъствието на този интересен мъж тук? Само ако знаеш, колко ми липсваш, татенце, колко си ми нужен сега! Ако знаеш, колко съм самотна, отчаяна и объркана, след като се разделихме с мъжа ми!“
Той забеляза, че жената също го гледа по някакъв особен начин. Да, разбираше, че нещо ставаше при тази случайна среща. Тази жена връщаше младостта в гърдите му, променяше с поглед погледа му и караше сърцето му да бие учестено. Събуждаше заспали мисли и желания в него. С жена си той се разбираше добре. Многото години от съвместния им живот бяха угасили огъня на страстта в тях, но бяха запазили уважението си един към друг, живееха живота си тихо и мирно, дните им минаваха в разбирателство. „Но изглежда всичко това не ми е достатъчно. Изглежда имам нужда някой да раздвижи кръвта в жилите ми, да събуди мечтите, да отвори нови хоризонти пред дните ми. А това може да направи само една такава, млада и красива жена. Тя може да ме накара да се почувствам отново мъж.“
Докато се гледаха с интерес, двамата се усмихнаха. Като не успя да измисли нищо друго, той повика сервитьорката и поръча една мелба и за нея. В следващия момент те седяха един до друг и подхванаха разговор, който от банален, се превръщаше бавно в задушевен.
После, в настъпилата вечер те излязоха заедно от заведението и тръгнаха един до друг. Тя беше развълнувана, не можеше да се освободи от усещането, че върви, както някога с баща си, че той може да направи всичко за нея и да я предпази от всичко. Разбираше, че това е едно бледо подобие, една илюзия, но й беше толкова приятно и красиво да се носи в розовия й облак, да се почувства макар и за миг отново онова безгрижно, изпълнено с вяра и надежда момиченце, което може при нужда, веднага да се опре на бащиното рамо.
Той вървеше широко усмихнат до нея. Походката му беше добила онази лекота, с която някога вървеше и караше жените да се обръщат след него. Сякаш до него крачеше не една непозната до този момент жена, а любовта и младостта, добили нейния образ. Виждаше завистливите погледи които му отправяха младите мъже, които срещаха.
И двамата вървяха подвластни на илюзията си, че могат да спрат времето в един неочаквано щастлив миг.
Колко може да трае той – съдбата решава това.
.jpg)
Седи си той на масичката пред заведението и си похапва от изкамарената в купичката мелба, претрупана от украси с различни плодове и бисквити. След отминаващия горещ летен ден, сладоледът му идва точно на място. В засенчената вече улица от зеленината на тротоарните дървета идва приятна прохлада. По оживената улица е шумно, пъстро и интересно. Доставя му удоволствие да наблюдава минувачите. Сред тях вниманието му привличат най вече младите жени. „Откъде се вземат толкова много красиви жени? – питаше се мъжът докато ги наблюдаваше. – По времето на моята младост, сякаш нямаше чак толкова хубавици. И толкова красиви и разнообразни облекла нямаше. Да не говорим за козметика. Сега прическите им прически, роклите им рокли, парфюмите им парфюми, лакове, гримове, специалисти за всичко има в града и ето ти го резултата – сякаш ще се явяват на конкурс за манекенки. Богат избор за младежите! Ех, да бях малко по-млад. Ама и малко по-богат, че то като си спомня каква младост карах – вечно в недоимък. Тези наконтени жени сигурно са претенциозни и не е лесно да удовлетворяваш желанията и капризите им.“
Лек ветрец сякаш изневиделица се спусна от планината и събори непокорен кичур от посивялата му коса върху челото. Един бял косъм падна от нея върху цветната покривка на масичката. Той сякаш бе паднал да му напомни, че младостта си е отишла завинаги от него и тези мисли не му подхождат. „ Млад или стар – мъжът си е мъж и меракът не го напуска никога – си рече. – Докато е жив, писано е на мъжа да се вълнува от женската хубост. То иначе, защо ще се нарича мъж?“
В това време към заведението се запъти една от дефилиращите по улицата хубавици. Тя свали слънчевите си очила и огледа масите, за да си избере място. Седна на съседната маса срещу него. Сервитьорката, като никой друг път, дойде веднага да я обслужи. Докато чакаше да изпълнят поръчката й, жената кръстоса крак върху крак и го погледна. Лъсна примамливо голотата на дългите й стройни бедра и му стана трудно да премести поглед от тях. „Каква прелест! Какви изразителни очи! – помисли си той. Колко нежност излъчва това създание! Лицето й е бяло, гладко, чисто, с кадифено мека кожа. Какво ли удоволствие бих изпитал да можех да докосна с устни, меките й плътни устни? Поне с длан да можех да погаля тази нежна хубост.“
А загледаната в мъжа срещу нея жена се запита: „ Дали този мъж се чувства толкова самотен, колкото мен? Ако съдя по това как ме гледа, май отдавна жена не е радвала с присъствието си леглото му. Въпреки годините му има нещо привлекателно в него. Има нещо което е запазил в себе си от младостта. Но какво е то? Може би тази дискретна, едва доловима усмивка с ъгълчетата на устните, може би се крие в жизнения му, изпълнен с любопитство поглед!? Може би с тези непокорни кичури коса, покриващи челото му, макар и посивели!? Напомня ми на някого, но на кого?“
Една нахална оса, изглежда подмамена от аромата на плодовете в мелбата се завъртя около него и той размаха ръка да я пропъди.
„Да, този жест ми напомня за баща ми – си каза дамата, докато го наблюдаваше. – И не само жестът, начинът по който седи на стола, по вида на облеклото. Господи! Та той наистина прилича на баща ми. Сякаш след толкова години от кончината му се е върнал да ме види. Откога не съм се сещала за него, откога не съм поставяла цвете на гроба му? Може би не случайно се отбих точно тук да си изпия кафето. Може би съдбата иска да ми даде някакъв знак с присъствието на този интересен мъж тук? Само ако знаеш, колко ми липсваш, татенце, колко си ми нужен сега! Ако знаеш, колко съм самотна, отчаяна и объркана, след като се разделихме с мъжа ми!“
Той забеляза, че жената също го гледа по някакъв особен начин. Да, разбираше, че нещо ставаше при тази случайна среща. Тази жена връщаше младостта в гърдите му, променяше с поглед погледа му и караше сърцето му да бие учестено. Събуждаше заспали мисли и желания в него. С жена си той се разбираше добре. Многото години от съвместния им живот бяха угасили огъня на страстта в тях, но бяха запазили уважението си един към друг, живееха живота си тихо и мирно, дните им минаваха в разбирателство. „Но изглежда всичко това не ми е достатъчно. Изглежда имам нужда някой да раздвижи кръвта в жилите ми, да събуди мечтите, да отвори нови хоризонти пред дните ми. А това може да направи само една такава, млада и красива жена. Тя може да ме накара да се почувствам отново мъж.“
Докато се гледаха с интерес, двамата се усмихнаха. Като не успя да измисли нищо друго, той повика сервитьорката и поръча една мелба и за нея. В следващия момент те седяха един до друг и подхванаха разговор, който от банален, се превръщаше бавно в задушевен.
После, в настъпилата вечер те излязоха заедно от заведението и тръгнаха един до друг. Тя беше развълнувана, не можеше да се освободи от усещането, че върви, както някога с баща си, че той може да направи всичко за нея и да я предпази от всичко. Разбираше, че това е едно бледо подобие, една илюзия, но й беше толкова приятно и красиво да се носи в розовия й облак, да се почувства макар и за миг отново онова безгрижно, изпълнено с вяра и надежда момиченце, което може при нужда, веднага да се опре на бащиното рамо.
Той вървеше широко усмихнат до нея. Походката му беше добила онази лекота, с която някога вървеше и караше жените да се обръщат след него. Сякаш до него крачеше не една непозната до този момент жена, а любовта и младостта, добили нейния образ. Виждаше завистливите погледи които му отправяха младите мъже, които срещаха.
И двамата вървяха подвластни на илюзията си, че могат да спрат времето в един неочаквано щастлив миг.
Колко може да трае той – съдбата решава това.
.jpg)
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
