Постинг
12.04.2015 07:28 -
В БУРЯТА
В БУРЯТА
Чудесен летен ден, слънчев и в късния следобед, не толкова горещ. А синоптиците предвиждаха буря и дъжд. Разхождам се в планината и търся мотиви за своите пейзажи, правя скици на местата които ми харесват. Зелените вълни на лятото на широки вълни се разливат навсякъде около мен. Докато рисувам не забелязвам кога по небето се появяват тъмните облаци. Едва когато слънцето се скрива, ми прави впечатление, че пейзажът изведнъж загубва своята яркост. В далечината се разнася тътен от гръмотевица. Все пак, прогнозата ще се окаже вярна. Отдалечил съм се доста от града докато скицирам. Облаците бързо прииждат и тъмната им оловно сива маса прихлупва цялата земя. Святка се и гърми – бурята идва към мен и е неизбежна. Огнените езици на мълниите постоянно разцепват небето и тътенът на гръмотевиците не спира нито за миг. Плисва пороен дъжд. Няма какво друго да направя, освен да се съблека и с тениската си да предпазя, доколкото мога, папката с направените скици. Ще трябва да изтърпя изливащата се върху мене буря. Зловещо притъмня и падащите мълнии стават страшни със силата с която падат на земята. От тежкия им гръм земята под краката ми затреперва. Около мене стърчат силуетите на стари вековни букови дървета. Бързам да се отдалеча от тях и да изляза на откритото пространство, защото те могат лесно да привлекат мълниите, като гръмоотводи. Когато притичвам край последното дърво, виждам свита в огромната му хралупа млада жена, за да се предпази от дъжда. В краката и имаше кошничка с няколко гъби. Да, букът донякъде предпазваше момичето от дъжда, но оставаше опасността от падането на мълния в дървото, защото дървото стърчеше на височината.
– Хей, бягайте бързо от там! – надвиквам бурята аз, за да ме чуе.
– Защо? Дървото добре ме пази.
Хващам я за ръката и насила я издърпвам от подслона й към откритото място. Слизаме на по ниско в ливадата и се оставяме на шибащите камшици на дъжда.
– Тук, в ниското е по-безопасно. Мълниите бият по високите места. Затова не бива да се стои в такова време под дърво – обяснявам и аз.
Святкаше и трещеше, земята цяла се тресеше под нас. Момичето беше много изплашено, при една силна светкавица съпроводена с тежък оглушителен гръм, то се вкопчи в мен от уплаха и повече не ме и пусна. Беше страшно, но на моята възраст, аз нямаше от какво и за какво да се страхувам, нямаше какво да губя. Животът ми е вече на залез, преживял съм толкова много неща. А тя беше толкова млада, животът бе тепърва пред нея. Топлото и телце, сгушено в мен потрепваше. Усещайки я толкова близко до себе си, напълно забравих за бурята. Толкова нежност излъчваше това примамливо, стегнато младо тяло. И от много време насам, за пръв път съжалих, че съм остарял. Бурята вилнееше край нас в пълната си сила. Ослепителна светлина блесна в миг, огнен език се заби право в дървото под което до преди малко стоеше момичето и силно изтрещя. Тя изпищя и се притисна още по-плътно в мен. Дървото бе поразено от мълнията и жената тихо промълви:
– Ако бях стояла там, щеше да ме удари.
– Да, така щеше да стане. Аз нали ви казах, че е много опасно.
– Сам, Господ, ви изпрати да ме спасите.
Земя и вода сякаш се сляха в едно, сякаш адът се беше продънил. Но аз не исках да зная какво става около мен – това нямаше никакво значение. Аз исках бурята да няма край и да продължавам да притискам това очарователно създание към гърдите си. И в този напрегнат за нея момент, когато тя цялата бе скована от ужас, аз мислех за силата и красотата на любовта. Мислех за това, което си отиваше от мене. Ако не беше тази буря, това изживяване нямаше как да се случи. При една евентуална среща тук на това място, жената навярно щеше да ме отмине без дори и да ме забележи, щеше да мине покрай мене, като край паднало, прогнило дърво. При този допир до младостта й, почувствах в себе си, че силата на мъжа в мен е жива. Но беше много неуместно на моята възраст да търся ответ от това прелестно създание. Какво би си помислила тя за мене? В страха си тя търсеше от мен закрила, а не ласки и любов. Изправени в дъжда сред стихията, прегърнати, ние бяхме като дядо и внучка и аз добре съзнавах, че такива трябва и да си останем, за да не изглеждаме, като абсурд, в това невероятно състояние на природата. Беше важно, какво ще си помисля и самия аз за себе си, ако си бях позволил да прекрача границата, която не аз, а времето бе поставило надеждно между нас. Аз бях с много минало зад себе си, с малко настояще, а тя с малко минало, с настояще и с много бъдеще.
Но, ето че колкото и да не ми се искаше, бурята спря така бързо, както се бе и разразила, с което настъпваше и краят на нашата спонтанна близост, за да си идат нещата по местата.
– Хей, бягайте бързо от там! – надвиквам бурята аз, за да ме чуе.
– Защо? Дървото добре ме пази.
Хващам я за ръката и насила я издърпвам от подслона й към откритото място. Слизаме на по ниско в ливадата и се оставяме на шибащите камшици на дъжда.
– Тук, в ниското е по-безопасно. Мълниите бият по високите места. Затова не бива да се стои в такова време под дърво – обяснявам и аз.
Святкаше и трещеше, земята цяла се тресеше под нас. Момичето беше много изплашено, при една силна светкавица съпроводена с тежък оглушителен гръм, то се вкопчи в мен от уплаха и повече не ме и пусна. Беше страшно, но на моята възраст, аз нямаше от какво и за какво да се страхувам, нямаше какво да губя. Животът ми е вече на залез, преживял съм толкова много неща. А тя беше толкова млада, животът бе тепърва пред нея. Топлото и телце, сгушено в мен потрепваше. Усещайки я толкова близко до себе си, напълно забравих за бурята. Толкова нежност излъчваше това примамливо, стегнато младо тяло. И от много време насам, за пръв път съжалих, че съм остарял. Бурята вилнееше край нас в пълната си сила. Ослепителна светлина блесна в миг, огнен език се заби право в дървото под което до преди малко стоеше момичето и силно изтрещя. Тя изпищя и се притисна още по-плътно в мен. Дървото бе поразено от мълнията и жената тихо промълви:
– Ако бях стояла там, щеше да ме удари.
– Да, така щеше да стане. Аз нали ви казах, че е много опасно.
– Сам, Господ, ви изпрати да ме спасите.
Земя и вода сякаш се сляха в едно, сякаш адът се беше продънил. Но аз не исках да зная какво става около мен – това нямаше никакво значение. Аз исках бурята да няма край и да продължавам да притискам това очарователно създание към гърдите си. И в този напрегнат за нея момент, когато тя цялата бе скована от ужас, аз мислех за силата и красотата на любовта. Мислех за това, което си отиваше от мене. Ако не беше тази буря, това изживяване нямаше как да се случи. При една евентуална среща тук на това място, жената навярно щеше да ме отмине без дори и да ме забележи, щеше да мине покрай мене, като край паднало, прогнило дърво. При този допир до младостта й, почувствах в себе си, че силата на мъжа в мен е жива. Но беше много неуместно на моята възраст да търся ответ от това прелестно създание. Какво би си помислила тя за мене? В страха си тя търсеше от мен закрила, а не ласки и любов. Изправени в дъжда сред стихията, прегърнати, ние бяхме като дядо и внучка и аз добре съзнавах, че такива трябва и да си останем, за да не изглеждаме, като абсурд, в това невероятно състояние на природата. Беше важно, какво ще си помисля и самия аз за себе си, ако си бях позволил да прекрача границата, която не аз, а времето бе поставило надеждно между нас. Аз бях с много минало зад себе си, с малко настояще, а тя с малко минало, с настояще и с много бъдеще.
Но, ето че колкото и да не ми се искаше, бурята спря така бързо, както се бе и разразила, с което настъпваше и краят на нашата спонтанна близост, за да си идат нещата по местата.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
