Постинг
27.03.2015 09:21 -
ШАХМАТНИ ЕТЮДИ 20
ШАХМАТНИ ЕТЮДИ
20.
Чудех се, като се прибирах към къщи, дали да мина по търговската улица или през парка. Реших, че щом няма какво да купувам от магазините, по-добре да мина през тишината на мястото за отдих и почивка. В централната част на алеите, не далече от чешмичката, в сянката на стария клонест орех, мъж в инвалидна количка беше поставил пред себе си стол и шахматна дъска. Стоеше с наведена глава, приведен над разместените фигури, замислен върху ситуацията, получила се при сблъсъка между черните и белите фигури. Решавам да се отбия за малко при него и ако желае, да разтуша самотата му с няколко думи. А ако почувствам, че преча на размислите му, нямах намерение да се натрапвам. Като стигам при него, поздравявам и го питам:
– Сам със себе си ли играете?
– Не. Би било много скучно. Каня всеки, който желае да направи по един ход, според него, и според ситуацията. Може и вие да направите. Заповядайте!
Нямах голямо желание за игра, имах намерение само да поговорим. Сядам, а той продължава:
– Преди да се разболея и да седна в инвалидния стол, не се интересувах изобщо от шах. Но сега, прикован в него, имам твърде ограничен избор за развлечение. Шахматът се превърна в едно от тях. Обичам и да чета книги, но не може сам да се чете. Идва момент в който гледането на телевизия и четенето на книги омръзва. Тогава ми идва на помощ шахматът.
Питам го с какво се е занимавал преди, от какво боледува и той накратко ми разказва. Виждам, че тази тема му причинява болка.
– Липсва ми работата, но най-вече ме боли, че постепенно загубих мнозина от приятелите си. С някои ходехме за риба, с други излизахме в планината, с трети посещавахме мачове, играехме карти. Останаха ми двама, трима, с които рядко се виждаме.
Съчувствам му. За да не го натъжавам, сменям темата:
– Има ли желаещи да правят по един ход?
– Намират се, макар и не много.
– Получава ли се нещо, при толкова играчи, при различното виждане и разбиране на играта? Защото някой прави силен ход, друг след него слаб!?
– Всякак бива. Понякога се правят много глупави ходове, но се случва да има и остроумни; понякога предлагат познати до втръсване решения. Слабите ходове ги връщам. Оставям тези, които ми харесват, които ме затрудняват и в които има перспектива – отвръща той. – А вие играете ли?
– Да. Обичам.
– Тогава какъв ще бъде вашият ход?
Поглеждам ситуацията на дъската и преценявам, че партията няма да е интересна за мене. „Какъв да бъде моят ход!? Мисля, че най важният вече го направих, като спрях да си поговорим, като се запознах с този човек, като разменихме мисли за шахмата, като споделихме любовта си към него. Нима споделянето не е едно от най-важните неща в живота. Да. Аз направих добър ход – докоснах се до един непознат до този момент за мене човек, докоснах се до неговия малък свят. Стана ми веднага симпатичен. Независимо от положението в което беше изпаднал, намираше желание за пълноценен живот и сили в себе си, да не се отчайва, да не се предава. Ще е добър и следващия ход, ако успея да спечеля сърцето и приятелството му. Какво ни носи утрешния ден, никой не знае. Ами, не дай си боже, се окажа в неговото положение!? Как бих живял тогава аз? Този мъж, в инвалидната количка, е за пример за това, как при такава ситуация може да се осмисли живота с полезни неща, как да не се изпада в отчаяние а да се гледа напред, а не назад, защото това, което е назад, вече няма да го бъде, колкото и да ни се иска. Посоката е само една и тя е напред.“ Това си помислих, а му казах:
– Предпочитам да започнем отначало.
– Още по-добре – съгласява се той.
Започваме играта мълчаливо. Още след първите няколко хода разбирам, че няма да ми е лесно – явно беше играл много и беше мислил много върху играта. Началото е равностойното, развитието в партията също, за да се стигна логично в последствие до реми.
След края на играта си стискаме ръцете дружелюбно.
– Добър сте – му казвам. – Пак ще мина някой път да поиграем.
– Да трябва все пак единият от двама ни да е по-добър и ще разберем кой е той.
Така, без да очаквам, си намерих още един достоен противник, с който да премервам силите си на шахматната дъска.
20.
Чудех се, като се прибирах към къщи, дали да мина по търговската улица или през парка. Реших, че щом няма какво да купувам от магазините, по-добре да мина през тишината на мястото за отдих и почивка. В централната част на алеите, не далече от чешмичката, в сянката на стария клонест орех, мъж в инвалидна количка беше поставил пред себе си стол и шахматна дъска. Стоеше с наведена глава, приведен над разместените фигури, замислен върху ситуацията, получила се при сблъсъка между черните и белите фигури. Решавам да се отбия за малко при него и ако желае, да разтуша самотата му с няколко думи. А ако почувствам, че преча на размислите му, нямах намерение да се натрапвам. Като стигам при него, поздравявам и го питам:
– Сам със себе си ли играете?
– Не. Би било много скучно. Каня всеки, който желае да направи по един ход, според него, и според ситуацията. Може и вие да направите. Заповядайте!
Нямах голямо желание за игра, имах намерение само да поговорим. Сядам, а той продължава:
– Преди да се разболея и да седна в инвалидния стол, не се интересувах изобщо от шах. Но сега, прикован в него, имам твърде ограничен избор за развлечение. Шахматът се превърна в едно от тях. Обичам и да чета книги, но не може сам да се чете. Идва момент в който гледането на телевизия и четенето на книги омръзва. Тогава ми идва на помощ шахматът.
Питам го с какво се е занимавал преди, от какво боледува и той накратко ми разказва. Виждам, че тази тема му причинява болка.
– Липсва ми работата, но най-вече ме боли, че постепенно загубих мнозина от приятелите си. С някои ходехме за риба, с други излизахме в планината, с трети посещавахме мачове, играехме карти. Останаха ми двама, трима, с които рядко се виждаме.
Съчувствам му. За да не го натъжавам, сменям темата:
– Има ли желаещи да правят по един ход?
– Намират се, макар и не много.
– Получава ли се нещо, при толкова играчи, при различното виждане и разбиране на играта? Защото някой прави силен ход, друг след него слаб!?
– Всякак бива. Понякога се правят много глупави ходове, но се случва да има и остроумни; понякога предлагат познати до втръсване решения. Слабите ходове ги връщам. Оставям тези, които ми харесват, които ме затрудняват и в които има перспектива – отвръща той. – А вие играете ли?
– Да. Обичам.
– Тогава какъв ще бъде вашият ход?
Поглеждам ситуацията на дъската и преценявам, че партията няма да е интересна за мене. „Какъв да бъде моят ход!? Мисля, че най важният вече го направих, като спрях да си поговорим, като се запознах с този човек, като разменихме мисли за шахмата, като споделихме любовта си към него. Нима споделянето не е едно от най-важните неща в живота. Да. Аз направих добър ход – докоснах се до един непознат до този момент за мене човек, докоснах се до неговия малък свят. Стана ми веднага симпатичен. Независимо от положението в което беше изпаднал, намираше желание за пълноценен живот и сили в себе си, да не се отчайва, да не се предава. Ще е добър и следващия ход, ако успея да спечеля сърцето и приятелството му. Какво ни носи утрешния ден, никой не знае. Ами, не дай си боже, се окажа в неговото положение!? Как бих живял тогава аз? Този мъж, в инвалидната количка, е за пример за това, как при такава ситуация може да се осмисли живота с полезни неща, как да не се изпада в отчаяние а да се гледа напред, а не назад, защото това, което е назад, вече няма да го бъде, колкото и да ни се иска. Посоката е само една и тя е напред.“ Това си помислих, а му казах:
– Предпочитам да започнем отначало.
– Още по-добре – съгласява се той.
Започваме играта мълчаливо. Още след първите няколко хода разбирам, че няма да ми е лесно – явно беше играл много и беше мислил много върху играта. Началото е равностойното, развитието в партията също, за да се стигна логично в последствие до реми.
След края на играта си стискаме ръцете дружелюбно.
– Добър сте – му казвам. – Пак ще мина някой път да поиграем.
– Да трябва все пак единият от двама ни да е по-добър и ще разберем кой е той.
Така, без да очаквам, си намерих още един достоен противник, с който да премервам силите си на шахматната дъска.
Вълнообразно
Тайните стъпки на "Букварино"
10-те български гозби, без които не може...
ПОЧИНА БОРИС ГОДЖУНОВ! ПОКЛОН ПР...
10-те български гозби, без които не може...
ПОЧИНА БОРИС ГОДЖУНОВ! ПОКЛОН ПР...
Няма коментари
Търсене
