Постинг
21.03.2015 09:27 -
ШАХМАТНИ ЕТЮДИ 14
ШАХМАТНИ ЕТЮДИ
14.
Трябваше ми колега да го попитам за нещо и влязох в учителската стая да изчакам свършването на часа. Аз от много време вече работя като нощен възпитател и рядко влизам там. С влизането, спомените за преподавателските ми години нахлуха в мен. Погледът ми спря върху кутията с шах, хванала дебел слой прах. Няма ги вече двамата кандидат майстори на спорта, пенсионираха се преди няколко години. Не влизам тук и аз, и явно никой вече не играе шахмат.
В стаята влезе за нещо сегашният директор. Като видя унесеният ми вид, той попита:
– Какво си се умислил толкова още от рано? Някакъв проблем ли има?
– Не. Видях шаха върху шкафа и потънах в спомени. Колко партии сме изиграли тук на тази маса.
– Помня добре.
– Нешев ни увличаше тогава, умееше да ни разпали, да ни предизвика. Имаше спортен дух в него. Играехме, състезавахме се, печелехме турнири. Къде отиде онова време? То сега няма вече и провеждане на състезания.
– На никой не му се занимава с това. За нищо няма средства – напомня директорът.
– Няма, но шахматът не е такъв спорт, който изисква някакви специални разходи. Какво е нужно – една зала и няколко шахматни дъски.
– Но пак иска време, организация, средства за награди и още други неща.
– Мисля си, че работата не опира в това, ами няма дух и сърце за такива неща. Няма кой да поведе хорото. Нешев увличаше не само нас, но и учениците. Провеждаше състезания помежду им. Отдавна такова нещо не се е случвало. А беше добре. Вместо да си губят времето и се занимават с безсмислени работи, мнозина от тях играеха шах.
– А защо не се захванеш ти с тази работа? Нали беше в отбора!
– Аз ли!? Вече не съм за такива неща. Нямам нерви и сили. А и не разполагаме сега с толкова много ученици, както преди, измежду които да се намерят мераклии за шахмат и можещи да го играят.
– Всички така казват, а после се питаме защо нямало това, защо нямало онова.
– Имаме млади и обещаващи колеги, да го направят те. Аз каквото съм свършил досега, свършил. Тепърва няма за кога да кроя планове и да се амбицирам.
В това време прозвуча училищния звънец и в коридорите мигом се чу трополене и врява. Това подсети директора, че трябваше да свърши нещо. Преди да излезе от стаята той ми рече:
– Все пак, можеш да вземеш шаха и да поиграете с него в общежитието.
– Защо не. Човек никога не знае кога и откъде може да се роди ново начинание.
Издухвам праха от кутията и посрещам колегата с нея в ръце. Като ме вижда така, той ме пита още отдалече:
– Мене ли чакаш?
– Да. Тебе.
– Но нали знаеш, че не играя шах!?
– Знам, разбира се. За друго съм дошъл.
В стаята нахлуват и други учители и ние излизаме навън да поговорим на тишина и спокойствие.
14.
Трябваше ми колега да го попитам за нещо и влязох в учителската стая да изчакам свършването на часа. Аз от много време вече работя като нощен възпитател и рядко влизам там. С влизането, спомените за преподавателските ми години нахлуха в мен. Погледът ми спря върху кутията с шах, хванала дебел слой прах. Няма ги вече двамата кандидат майстори на спорта, пенсионираха се преди няколко години. Не влизам тук и аз, и явно никой вече не играе шахмат.
В стаята влезе за нещо сегашният директор. Като видя унесеният ми вид, той попита:
– Какво си се умислил толкова още от рано? Някакъв проблем ли има?
– Не. Видях шаха върху шкафа и потънах в спомени. Колко партии сме изиграли тук на тази маса.
– Помня добре.
– Нешев ни увличаше тогава, умееше да ни разпали, да ни предизвика. Имаше спортен дух в него. Играехме, състезавахме се, печелехме турнири. Къде отиде онова време? То сега няма вече и провеждане на състезания.
– На никой не му се занимава с това. За нищо няма средства – напомня директорът.
– Няма, но шахматът не е такъв спорт, който изисква някакви специални разходи. Какво е нужно – една зала и няколко шахматни дъски.
– Но пак иска време, организация, средства за награди и още други неща.
– Мисля си, че работата не опира в това, ами няма дух и сърце за такива неща. Няма кой да поведе хорото. Нешев увличаше не само нас, но и учениците. Провеждаше състезания помежду им. Отдавна такова нещо не се е случвало. А беше добре. Вместо да си губят времето и се занимават с безсмислени работи, мнозина от тях играеха шах.
– А защо не се захванеш ти с тази работа? Нали беше в отбора!
– Аз ли!? Вече не съм за такива неща. Нямам нерви и сили. А и не разполагаме сега с толкова много ученици, както преди, измежду които да се намерят мераклии за шахмат и можещи да го играят.
– Всички така казват, а после се питаме защо нямало това, защо нямало онова.
– Имаме млади и обещаващи колеги, да го направят те. Аз каквото съм свършил досега, свършил. Тепърва няма за кога да кроя планове и да се амбицирам.
В това време прозвуча училищния звънец и в коридорите мигом се чу трополене и врява. Това подсети директора, че трябваше да свърши нещо. Преди да излезе от стаята той ми рече:
– Все пак, можеш да вземеш шаха и да поиграете с него в общежитието.
– Защо не. Човек никога не знае кога и откъде може да се роди ново начинание.
Издухвам праха от кутията и посрещам колегата с нея в ръце. Като ме вижда така, той ме пита още отдалече:
– Мене ли чакаш?
– Да. Тебе.
– Но нали знаеш, че не играя шах!?
– Знам, разбира се. За друго съм дошъл.
В стаята нахлуват и други учители и ние излизаме навън да поговорим на тишина и спокойствие.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
