Постинг
20.08.2014 12:56 -
ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 12
ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 12
Макар и много рядко, имаше и такива дни, в които се случваше и гарванът да остане гладен. Беше прелетял над всички места на които не веднъж откриваше вкусни неща за похапване, но тази сутрин късметът му изневери. Колкото и да кръжеше над познатите и непознати места, усилията му отидоха напразно. Не му оставаше нищо друго освен да кацне с празен стомах на сухия клон на ореха и да се опита да забрави глада, да се примири и да сподели нещастието си с това на лисицата, която едва ли щеше да пропусне да го навести и в това, иначе прекрасно слънчево утро. Присвиването на стомаха не позволяваше на птицата да се потопи в магията на красивата гледка, да се възхити на изгревните багри, обхванали ясното небе почти открай докрай. Друг път оставаше с часове в нямо съзерцание на природните хубости, но днес денят беше започнал лошо и това го правеше нещастен.
Както и очакваше, лисицата не закъсня да се появи под стария орех. Докато приближаваше той прочете в очите й надежда за успех, но и нейните очаквания нямаше да се осъществят.
Останал гладен, гарванът реши да се позабавлява с неканената си гостенка. Когато тя пристигна под дървото, той се провикна:
– Този път закъсня много, Лисано. Вече си излапах закуската. Само ако знаеш какво голямо и вкусно парче с кокоше месо изядох. Голяма вкусотия беше. Тлъсто месце, с препечена кожичка. Дойде ми в повече. Чудех се дали да не ти оставя малко и ти да опиташ от тази благинка. Ама си рекох, тя Лиска отдавна вече е закусила, няма да чака глупавия гарван да я нахрани.
При думите на гарвана, празният стомах на хитрушата съвсем се разбунтува, от устата й потече слюнка и тя мечтателно се облиза.
– Как можах да го допусна!? – изскимтя отчаяно лисицата.
И като нямаше какво друго да направи побесня от яд, заудря главата си с лапи и заскуба козина от главата си:
– О, нещастната аз!…Клетата, пак ще бродя гладна из гората…
И като продължаваше да оплаква съдбата си, бавно се отдалечаваше от стария орех от който ехтеше самодоволно смехът на птицата. Този смях удряше по-лошо от острия гарванов клюн, набиваше се в чувствителния слух на лисицата, кълвеше стомаха и всичките й вътрешности. Но тя беше безсилна да промени нещо.
Точно това пък караше гарвана да забрави за глада поне за малко, докато наблюдаваше лисичите терзания. И той беше гладен, но поне, за разлика от лисицата, беше доволен от себе си.
Макар и много рядко, имаше и такива дни, в които се случваше и гарванът да остане гладен. Беше прелетял над всички места на които не веднъж откриваше вкусни неща за похапване, но тази сутрин късметът му изневери. Колкото и да кръжеше над познатите и непознати места, усилията му отидоха напразно. Не му оставаше нищо друго освен да кацне с празен стомах на сухия клон на ореха и да се опита да забрави глада, да се примири и да сподели нещастието си с това на лисицата, която едва ли щеше да пропусне да го навести и в това, иначе прекрасно слънчево утро. Присвиването на стомаха не позволяваше на птицата да се потопи в магията на красивата гледка, да се възхити на изгревните багри, обхванали ясното небе почти открай докрай. Друг път оставаше с часове в нямо съзерцание на природните хубости, но днес денят беше започнал лошо и това го правеше нещастен.
Както и очакваше, лисицата не закъсня да се появи под стария орех. Докато приближаваше той прочете в очите й надежда за успех, но и нейните очаквания нямаше да се осъществят.
Останал гладен, гарванът реши да се позабавлява с неканената си гостенка. Когато тя пристигна под дървото, той се провикна:
– Този път закъсня много, Лисано. Вече си излапах закуската. Само ако знаеш какво голямо и вкусно парче с кокоше месо изядох. Голяма вкусотия беше. Тлъсто месце, с препечена кожичка. Дойде ми в повече. Чудех се дали да не ти оставя малко и ти да опиташ от тази благинка. Ама си рекох, тя Лиска отдавна вече е закусила, няма да чака глупавия гарван да я нахрани.
При думите на гарвана, празният стомах на хитрушата съвсем се разбунтува, от устата й потече слюнка и тя мечтателно се облиза.
– Как можах да го допусна!? – изскимтя отчаяно лисицата.
И като нямаше какво друго да направи побесня от яд, заудря главата си с лапи и заскуба козина от главата си:
– О, нещастната аз!…Клетата, пак ще бродя гладна из гората…
И като продължаваше да оплаква съдбата си, бавно се отдалечаваше от стария орех от който ехтеше самодоволно смехът на птицата. Този смях удряше по-лошо от острия гарванов клюн, набиваше се в чувствителния слух на лисицата, кълвеше стомаха и всичките й вътрешности. Но тя беше безсилна да промени нещо.
Точно това пък караше гарвана да забрави за глада поне за малко, докато наблюдаваше лисичите терзания. И той беше гладен, но поне, за разлика от лисицата, беше доволен от себе си.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
