В ЗАЛЕЗА
четиридесет и осми разговор с Ведрина

Залязващото слънце гали лицето ми с косите си лъчи. От високия хълм на който съм седнал виждам как градът диша под мен с прашни гърди. Отива си и този ден – гасне с онази неотменност, с която си отиде и вчерашният. А аз се вглеждам в отминалите му часове, прехвърлям в мисълта си какво успях и какво не да свърша. Иска ми се да го запомня с нещо, но не откривам такова.
– Пусни го да си върви, не жали за него – присяда до мен в тревата с недоловимото си присъствие Ведрина.
– Не жаля за деня, а за себе си – отвръщам. – Исках да го превърна в незабравим.
– А какво би станало, ако всяко наше желание се изпълняваше, замислял ли си се?
– Сигурно на земята би настъпил пълен хаос.
– Точно така. Който вечно желае, прекарва живота си в очакване и не може да му се наслади истински.
Много силна мисъл ми внушава, тези думи малко ме стряскат. За да намаля въздействието им, казвам:
– А който няма желания, очаква смъртта.
Сега пък Ведрина няма какво да отговори. Замълчава. Погледът ми спира на връхчето на високата тревичка пред мен, запалена от червената светлина на залязващото слънце.
– Поучи се от нея – казва събеседничката ми. – Тя няма желания. Просто съществува.
– Има, но не може да ги изкаже. А ние не сме тревички, ние сме хора. Това, което е достатъчно за една тревичка, не може да е достатъчно за един човек – оборвам я аз. – Да лишиш сърцето си от желания е все едно да лишиш тази тревичка от корени.
– Аз пък си мисля, че който ограничи желанията си до минимум е истински богат – не се предава приятелката ми. – Всяко ново е зачатък на нова нужда, трябва да влагаме нови сили да го удовлетворим.
– Но желанията са необходими, за да тласкат живота ни напред.
– Всяко едно води след себе си дълга верига от последващи го други. По-лесно е да удовлетвориш първото, отколкото идващите подире му. И как според тебе можем да се отърсим от бремето им? – поглежда ме Ведрина с любопитство.
– Чрез пресищане с тях.
– Не ти ли се е случвало удовлетворяването на най-горещото ти желание, да ти донесе после най-големите скърби?
– Случвало ми се е и то не веднъж. Има го и този момент в живота – казвам с тежка въздишка.
После продължавам:
– Желанията са изворът на нашите мисли. Добрите раждат добрите мисли, защото не винаги имаме само такива. Да ни пази господ от лошите. Освен това доброто желание и доброто намерение оправдават лошото изпълнение. Там накъдето ни води желанието, скъпа ми приятелко, на там и краката вървят по-бързо.
– Ще се съгласиш ли с мене, че извънредно силното желание, не се съобразява с благоразумието? – гледа ме дяволито Ведрина през връхчето на полюшваната от тихия вечерник тревичка.
– Не мога да не се съглася. Но докато те слушам си спомних една сръбска поговорка.
– И какво гласи тя?
– Гласи, че който не иска, когато може, не може, когато иска.
– Хубава поговорка – смее се събеседничката ми. – И все пак, преди да си тръгна, защото вече ми е време, ще ти кажа и аз една: „Желанието е врата на грижите.“
След тези думи тя внезапно се оттегли, както се беше и появила. Слънцето вече бе слязло в покоите си под хоризонта и сенките със синьо виолетови оттенъци пълзяха откъм низината към челото на хълма на който съм седнал. Стомахът ми подсказва с присвиване, че е дошло време за вечеря и аз тръгвам да удовлетворя желанието му.

Много чувствено - докосна ме...!!!
"– Тя няма желания. Просто съществува.
– Има, но не може да ги изкаже. А ние не сме тревички, ние сме хора. Това, което е достатъчно за една тревичка, не може да е достатъчно за един човек – оборвам я аз. – Да лишиш сърцето си от желания е все едно да лишиш тази тревичка от корени."