ДА ПРЕБОРЯ СЕБЕ СИ
четиридесет и пети разговор с Ведрина.

     Днес работата ми по картината не върви. Бях понаправил някои неща сполучливо, но в стремежа си да й предам завършен вид оплесках работата. Закалях тоновете и се загуби настроението, загуби се лекотата с която светлината изграждаше всяка форма. Унищожих най-хубавите неща, постигнати в предходния сеанс. Затова оставям четките и отпускам безпомощно ръце. „ Защо не взема да се откажа, ами бера ядове с това рисуване?“ – си рекох.
През отворения прозорец на ателието нахълтва Ведрина, застава до статива и казва:
- Защото рисуването ти носи надежди.
- Надежди ли!? За какво? Нито се купуват картините ми, нито се интересува някой от тях.
- Подсъзнателно в тебе живее надеждата, че може пък да се хареса на някого и да я купи, че може пък и да те забележат.
- Как, като престанах вече дори да си показвам нещата? По-добре ми посочи по-основателна причина.
- А какво друго би могъл да правиш, като през целия си досегашен живот си правил само това?
- Не знам. Може би трябва да ида да ора земята, да сея картофи, да работя на някоя машина…
- Да не мислиш, че там е по-лесно?
- Права си, никъде не е лесно.
- Ако ставаше въпрос за някой друг художник, бих изтъкнала мотива за славата, но знам, че тебе тя не те вълнува особено. Макар, че малко слава, не би ти навредила, а по-скоро би ти помогнала.
- Пътят към славата е дълъг и не е застлан с цветя и рози, Ведрина – отвръщам. – Скъпо се плаща за славата и тя после трудно се запазва.
- Тук си прав, мимолетната слава не етрува.
Минава ми през ума една мисъл и предизвиква усмивката ми. Ведрина въпросително ме гледа.
- Имам чувството, че живея на необитаем остров. А на необитаем остров няма как да се прославиш.
– Добре де, щом нямаш материални успехи, не гониш и слава, тогава вероятно работиш за удоволствие? – казва Ведрина.
- Би трябвало да е така, но нали виждаш сама, че понякога е удоволствие, понякога е ядове и неудовлетворение.
- От какво идват трудностите?
- От много неща. Ту идеята отстъпва на формата, ту става точно обратното. Често пъти лошото качество на материалите с които рисувам създават допълнителни затруднения. Материята се съпротивлява и не се подчинява на изискванията на духа, не приема лесно желаната от него форма, не иска да облече идеята в прекрасна дреха.
Вземам шпаклата и започвам да изстъргвам последния слой боя от платното, с намерението по-късно да опитам пак. Ведрина ме наблюдава внимателно и ме атакува отново:
- Не рисуваш за пари, не рисуваш за слава, днес не е и за удоволствие. Тогава, защо?
Лесно ли е да й отговоря? След кратка пауза отвръщам:
- За да преборя в себе си съмненията в собствените сили и възможности, за да се усъвършенствам.
Приятелката ми кима с глава в знак на разбиране.
Несполучливо нанесените бои са отстранени. Оставям шпаклата и изчиствам изцапаните си ръце с терпентин. Ведрина не е свикнала с острата му миризма и побързва да изчезне през отворения прозорец. Аз събличам престилката с която работя и хуквам след нея навън да охладя неудовлетвореността си на чист въздух.

Във всяка една област процесът на усъвършенстване е важен етап, понякога и непрекъснат..., интересни ситуации, възбуждащи любопитство...!!!