Постинг
26.12.2012 08:53 -
ИНТЕРВЮТО четиридесет и трети разговор с Ведрина
ИНТЕРВЮТО
четиридесет и трети разговор с Ведрина
Пътувам с автобуса към центъра на града. Леко поклащам глава, на не заради друсането по копките на асфалтовата настилка, а по повод изслушаното интервю с една млада певица по националното радио. Това не остава незабелязано от Ведрина и тя ме пита:
- Сега пък какво има?
- Подразних се от интервюто тази сутрин.
- С какво те подразни толкова?
- Ами с някои от зададените въпроси и с получените отговори.
- И по-точно?
- Въпросите не бяха като за 16 годишно момиче.
- Например?
- Каква е твоята формула на успеха?
- Че какво му е на въпроса?
- Нищо не му е, ама си мисля доколко на едно младо момиче, едва тръгнало по пътя на изкуството, може да се говори за успех. За да се прецени нещо като успешно, то трябва да се докаже във времето. А такова време за тази певица още не е имало. Иначе всичко е шум и суета човешка. Не мислиш ли,че съм прав?
- Прав си, как да не си? – съгласява се Ведрина.
На поредната спирка в автобуса се качват още хора.
- Може ли да седна до Вас? – пита възрастна дама.
- Заповядайте! – отвръщам аз, защото от опит знам, че присъствието й няма да попречи на диалога с моята мнима събеседничка.
- И как отговори певицата? – пита нетърпеливо Ведрина.
- Че трябвало да се работи много здраво. Не си позволявала никога да се отпуска, да работи все повече и да гледа да стигне по-нагоре.
- Ами, че това е валидно за всяка една работа, с която човек се захване.
- Така е, но не ти ли се струва малко тъжно, когато един млад човек говори, че трябва да работи все повече и повече?
- А според тебе за какво трябва де говори?
- За любов, за радост от живота и за удоволствието си от работата, за хобитата си в свободното време и приятелите. Ако е концентриран в работата си и в трудностите й, то този човек според мене е предварително остарял.
- Но нали е хубаво да се изкачваш нагоре, към върха.
- Връх в изкуството няма, Ведрина. То е като изкачване в планината, когато се изкачиш на заветния връх, виждаш, че пред тебе изниква друг, още по висок и още по-трудно достъпен.
- Но в крайна сметка, всяка планина все някъде свършва с най-високия си връх.
- Да, права си. Но за това ми беше и думата. Трябва търпение, любов към планината, време, спускане и изкачване по стръмните пътеки на хребетите към върха на планината, за да се озовеш там. А после от височината виждаш, че някъде в далечината се извисява друга планина, още по-висока. Често казваме, че трябва да се работи много, но без да имаме в предвид, че преди всичко трябва да се съзерцава и да се мисли много, за да дойде оригиналната идея. Когато имаме оригинално хрумване, другото върви лесно и бързо. Защото многото работа, без продължително обмисляне, без оценка на ситуацията, без вложени чувства в нея е гола вода, до нищо значително няма да доведе, а само до умора, отегчение и посредствени резултати.
Добре, така е. А какво още каза момичето?
- Каза, че един артист никога не бива да си позволява да разочарова своите фенове. Може ли да се мисли, че на тези години, изпяла две, три свои песни, тя представлява вече един завършен артист?
- Разбира се, че не може – отвръща Ведрина.
- И аз така мисля. Момичето каза и друго много тъжно нещо.
- Какво?
- Че музиката е всичко за него.
- Това толкова лошо ли е?
- Когато си на 16 години и животът с цялото си богатство и многообразие е пред теб, а за тебе музиката е всичко, нещо ми подсказва, че нещата не са наред. Човек трябва да е отворен за света, да се вглежда в много и различни неща, да се впуска в тях, да трупа знания и опит.
- Тогава това ще му помогне и в музиката – прозорливо допълва мисълта ми моята приятелка.
- Както винаги, четеш мислите ми и изпреварваш думите ми – казвам усмихнат аз. – Така опознаваме света и себе си и чрез различни неща, по различен начин изразяваме себе си.
- Което пък от своя страна дава възможност на другите по-добре и по-дълбоко да вникнат в същността ни, да се приобщят към нашия богат, сложен и разнолик свят – добавя Ведрина.
- Чудесно се допълваме в разсъжденията си – казвам аз.
В това време осъзнавам, че вече сме на централната спирка и за да не я подмина, скачам бързо от мястото си, като оставям вратичката в разговора ни отворена за неговото бъдещо продължение.
.jpg)
четиридесет и трети разговор с Ведрина
Пътувам с автобуса към центъра на града. Леко поклащам глава, на не заради друсането по копките на асфалтовата настилка, а по повод изслушаното интервю с една млада певица по националното радио. Това не остава незабелязано от Ведрина и тя ме пита:
- Сега пък какво има?
- Подразних се от интервюто тази сутрин.
- С какво те подразни толкова?
- Ами с някои от зададените въпроси и с получените отговори.
- И по-точно?
- Въпросите не бяха като за 16 годишно момиче.
- Например?
- Каква е твоята формула на успеха?
- Че какво му е на въпроса?
- Нищо не му е, ама си мисля доколко на едно младо момиче, едва тръгнало по пътя на изкуството, може да се говори за успех. За да се прецени нещо като успешно, то трябва да се докаже във времето. А такова време за тази певица още не е имало. Иначе всичко е шум и суета човешка. Не мислиш ли,че съм прав?
- Прав си, как да не си? – съгласява се Ведрина.
На поредната спирка в автобуса се качват още хора.
- Може ли да седна до Вас? – пита възрастна дама.
- Заповядайте! – отвръщам аз, защото от опит знам, че присъствието й няма да попречи на диалога с моята мнима събеседничка.
- И как отговори певицата? – пита нетърпеливо Ведрина.
- Че трябвало да се работи много здраво. Не си позволявала никога да се отпуска, да работи все повече и да гледа да стигне по-нагоре.
- Ами, че това е валидно за всяка една работа, с която човек се захване.
- Така е, но не ти ли се струва малко тъжно, когато един млад човек говори, че трябва да работи все повече и повече?
- А според тебе за какво трябва де говори?
- За любов, за радост от живота и за удоволствието си от работата, за хобитата си в свободното време и приятелите. Ако е концентриран в работата си и в трудностите й, то този човек според мене е предварително остарял.
- Но нали е хубаво да се изкачваш нагоре, към върха.
- Връх в изкуството няма, Ведрина. То е като изкачване в планината, когато се изкачиш на заветния връх, виждаш, че пред тебе изниква друг, още по висок и още по-трудно достъпен.
- Но в крайна сметка, всяка планина все някъде свършва с най-високия си връх.
- Да, права си. Но за това ми беше и думата. Трябва търпение, любов към планината, време, спускане и изкачване по стръмните пътеки на хребетите към върха на планината, за да се озовеш там. А после от височината виждаш, че някъде в далечината се извисява друга планина, още по-висока. Често казваме, че трябва да се работи много, но без да имаме в предвид, че преди всичко трябва да се съзерцава и да се мисли много, за да дойде оригиналната идея. Когато имаме оригинално хрумване, другото върви лесно и бързо. Защото многото работа, без продължително обмисляне, без оценка на ситуацията, без вложени чувства в нея е гола вода, до нищо значително няма да доведе, а само до умора, отегчение и посредствени резултати.
Добре, така е. А какво още каза момичето?
- Каза, че един артист никога не бива да си позволява да разочарова своите фенове. Може ли да се мисли, че на тези години, изпяла две, три свои песни, тя представлява вече един завършен артист?
- Разбира се, че не може – отвръща Ведрина.
- И аз така мисля. Момичето каза и друго много тъжно нещо.
- Какво?
- Че музиката е всичко за него.
- Това толкова лошо ли е?
- Когато си на 16 години и животът с цялото си богатство и многообразие е пред теб, а за тебе музиката е всичко, нещо ми подсказва, че нещата не са наред. Човек трябва да е отворен за света, да се вглежда в много и различни неща, да се впуска в тях, да трупа знания и опит.
- Тогава това ще му помогне и в музиката – прозорливо допълва мисълта ми моята приятелка.
- Както винаги, четеш мислите ми и изпреварваш думите ми – казвам усмихнат аз. – Така опознаваме света и себе си и чрез различни неща, по различен начин изразяваме себе си.
- Което пък от своя страна дава възможност на другите по-добре и по-дълбоко да вникнат в същността ни, да се приобщят към нашия богат, сложен и разнолик свят – добавя Ведрина.
- Чудесно се допълваме в разсъжденията си – казвам аз.
В това време осъзнавам, че вече сме на централната спирка и за да не я подмина, скачам бързо от мястото си, като оставям вратичката в разговора ни отворена за неговото бъдещо продължение.
.jpg)
Вълнообразно
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
