ТОВАРЪТ
четиридесети разговор с Ведрина

      Дядо Христофор е вече доста възрастен. Знам, че го измъчват не една и две болести. Много е видял и чул, много е препатила побелялата му глава, но той не се предава. Чудя се откъде намира сили в изнемощялото си тяло да се бори с несгодите. Ето го и сега, станал рано, напазарувал, подпирайки се на неизменния си бастун, вече се прибира в къщи.
- Жилав старец, нали? – проследява погледа ми Ведрина.
- Да. Той може да бъде пример за мнозина. Толкова болести го измъчват, но не пада духом.
- Така трябва да се справя всеки с проблемите си – съгласява се приятелката ми.
- Трябва, но не е така.
- Какво имаш пред вид?
- Познавам неколцина в махалата, които са в доста по-завидно положение от него, но са се предали.
- И аз познавам такива, които само се оплакват и мърморят, а не правят нищо, за да облекчат състоянието си.
- Да не ги корим, Ведрина. Понякога товарът е непосилен и краката не могат да издържат, подгъват се.
- Наистина, понякога е трудно, при лошо стеклите се обстоятелства да си повярваш, че е възможно да промениш нещата, но все пак трябва да се опита, с повече вяра в собствените сили.
- Познавам хора, които не губят кураж и тогава, когато всички казват, че е невъзможно нещата да се променят към добро, да си казват: „Няма да се дам. Ще успея.“ Такъв човек е именно дядо Христофор.
След малка пауза, Ведрина казва:
- Животът често поставя на плещите ни такъв товар, който трябва с усилие и търпение да носим на плещите си, който е даден само за нас и няма как някой да поеме час от него и да ни облекчи.
Над близките дървета в насрещната градинка се носят, подтиквани от вятъра, малки ефирни облаци. Те сякаш носят на крехките си рамене, цялото това огромно многопластово небе, търпеливо и без ропот. Загледан в бавния им полет, казвам:
- Мисля си Ведрина, че не товарът събаря човека, а по-скоро начинът по който го носи.
- Няма как да не се съглася с тебе – усмихва се събеседничката ми. – Мисля, че тези ти думи са достоен финал за този наш разговор. До скоро.
Останал сам, загледан в приведената фигура на отдалечаващия се старец, взел пример от него, се опитвам да се изправя леко и да понеса своя товар без ропот и с надежда по пътя на новия си ден, с онова търпение и упоритост, с която онези малки, крехки облачета носят над мен огромния тежък син казан на небето.

"...не товарът събаря човека, а по-скоро начинът по който го носи..."
Много мъдра мисъл - или нагласата, която си съдаваме да носим този товар...!!!