Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.12.2012 06:13 - НАТРУПВАНЕТО тридесет и седми разговор с Ведрина
Автор: hadjito Категория: Изкуство   
Прочетен: 539 Коментари: 1 Гласове:
0



НАТРУПВАНЕТО
тридесет и седми разговор с Ведрина

      Реших в края на лятото да прекарам няколко дни на село в бащината къща. Обедното слънце блести ослепително, горещо е и аз работя върху една от книгите си в сянката на стария орех. Оставаше ми още малко работа по книгата, мислех да я завърша. Но ето че по улицата се зададе един от съседите, с тежка раница на гърба.
- Здравей, комшо – викна ми той, като ме видя.
Отвърнах сдържано на поздрава му, за да не се разконцентрирам. Той явно обаче искаше да се поразговори, спря се и като избърса стичащата се пот по челото му, попита:
- Трудим ли се?
Не че го интересуваше, а колкото да подхване приказката.
- Трудим се – отвърнах и усетих, че ще трябва да довърша работата си по-после.
- Твоята поне е под сянката, няма да се потиш, като мене – намекна съседът, че то това моето изобщо не може да се нарече работа, за разлика от неговото.
- Кажи му, че на тебе ти се потят мислите и чувствата – побутна ме интуитивно Ведрина.
За да не изпадаме в полемика със съседа, направих се на разсеян и предпочетох да сменя темата:
- Моята е лесна, а ми ти къде си ходил в тази горещина?
- За круши – ухили се той и побутна пълната си раница.
- Че нали вчера набра? – учудих се аз. – Какво ще правиш с толкова плодове?
- Родили се, няма да ги оставя, я. Като ги има, ще намерим какво да ги правим. Ще ги ядем, ще направим компоти, сладко ще сварим.
- Нали вчера направихте!?
- Пак ще направим, да има. Както се казва, от имане глава не боли. Пък мога и на прасето да ги дам.
Като не отговорих нищо, той рече:
- Е, аз да вървя, че работа ме чака. Твоята е лесна, тебе не те мисля аз.
- Така е – отвърнах аз и се наведох да събера разпилените листи с разказите.
Не му връзвам кусури на човека, той гледа на света от своята камбанария, но ме хвана яд, че ме отклони от работата ми. Повече нямаше да мога да свърша нищо.
- Не се сети поне да ти даде две, три круши – промърмори Ведрина.
- Не искам да подяждам прасето – отвърнах. – Питам се защо ли някои хора стават пленници на лакомията си? Този човек не знае мярка в трупането. Мерилото за човешкия живот не е в това какво си натрупал, а какво си раздал. Не е ли така?
- Но нали, за да има какво да раздадеш, трябва да си натрупал. Може би въпросът е не защо трупаме, а какво натрупваме в себе си?
- Съвършено права си, както обикновено – отвръщам. – После, човек получава в по-голямата си част това, което е вложил.
- Много добре го каза – съгласява се събеседничката ми. – Вещественото раздаване е много важно, но не само то е от значение. Често пъти благотворителността може да бъде под формата на усмивка, на добра дума, на подадена в труден момент ръка.
- Така е. Ако искаме да получаваме, трябва да даваме, за да сме доволни и щастливи, трябва да помагаме на другите да бъдат такива.
- Право казваш – щастливите ще ти помогнат и ти да си щастлив, а нещастните ще те накарат да се почувстваш нещастен – допълва думите ми моята приятелка.
Поглеждам към слънцето. Вдигнало се е в зенита и сенките са станали възможно най-къси, което подсказва, че е дошло време за обяд.



image




Гласувай:
0
0


Вълнообразно


1. vedrina - !!!
20.12.2012 13:59
Изпълнен с мъдрости разказ..., в същото време и развлекателен...!!!

"Не му връзвам кусури на човека, той гледа на света от своята КамбаНария, но ме хвана яд, че ме отклони от работата ми. Повече нямаше да мога да свърша нищо."
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: hadjito
Категория: Други
Прочетен: 3406687
Постинги: 5629
Коментари: 1646
Гласове: 3539
Архив
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30