Постинг
14.12.2012 09:41 -
МНОГООБРАЗИЕТО тридесет и втори разговор с Ведрина
Автор: hadjito
Категория: Изкуство
Прочетен: 379 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 14.12.2012 11:59
Прочетен: 379 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 14.12.2012 11:59
МНОГООБРАЗИЕТО
тридесет и втори разговор с Ведрина
Седя на пейката на любимото си място в градския парк и наблюдавам дърветата насреща. Толкова различни са те – едни са високи, други ниски и с разперени корони, с различна структура на клоните, стволовете им коренно се различават по кора и цвят, листата им също не си приличат, гъстотата на клоните и листата е различна. По различен начин ги е обагрила и есента.
- Наслаждаваш се на есенните краски, нали? – усещам мисълта на Ведрина като побутване.
- По-скоро на многообразието в природата – отвръщам. – Толкова дървета, а едно с едно не си приличат. Така е и при хората. Уж имаме еднакви неща, но сме толкова различни и като външност, и като душевност.
- Но и по много неща си приличаме – казва Ведрина.
- Така е, но всеки от нас е неповторим. Носи нещо уникално в себе си.
- Това мислиш ли, че е достатъчно за да изпита удовлетворение от живота си? – пита моята събеседничка.
- Не. На човек нищо никога не му е достатъчно. Иначе би загубил интерес към живота.
- Достатъчно ли уважаваме своята индивидуалност?
- Всеки в различна степен осъзнава, че тя е предпоставка за щастие и успехи. Мисля, че човек трябва да се гордее със себе си не заради това, което е придобил и с това което прави, а с това, което е.
Слънцето се скрива зад облак и пожарите в короните на есенните дървета угасват. Пейзажът се променя, както и настроението което ни внушава. Ведрина следи погледа ми отгатва за какво си мисля. Затова тя казва:
- Кажи ми, трябва ли според тебе човек всеки ден да се променя, както се мени природата, която наблюдаваш.
- Ако може да е към по-добро, да. Но не е задължително.
- Защо?
- Защото сме невероятни и такива каквито сме си.
- Всичко това не е ли твърде отвлечено, за да мислим за него?
- Може би да, може би не – отвръщам доста уклончиво на ясния й въпрос аз.
А слънцето, междувременно, е излязло иззад облака и пейзажът добива предишния си вид. Това дава повод на събеседничката ми да се оттегли и да ме остави спокойно и блажено да съзерцавам бликащата наоколо красота.
.jpg)
тридесет и втори разговор с Ведрина
Седя на пейката на любимото си място в градския парк и наблюдавам дърветата насреща. Толкова различни са те – едни са високи, други ниски и с разперени корони, с различна структура на клоните, стволовете им коренно се различават по кора и цвят, листата им също не си приличат, гъстотата на клоните и листата е различна. По различен начин ги е обагрила и есента.
- Наслаждаваш се на есенните краски, нали? – усещам мисълта на Ведрина като побутване.
- По-скоро на многообразието в природата – отвръщам. – Толкова дървета, а едно с едно не си приличат. Така е и при хората. Уж имаме еднакви неща, но сме толкова различни и като външност, и като душевност.
- Но и по много неща си приличаме – казва Ведрина.
- Така е, но всеки от нас е неповторим. Носи нещо уникално в себе си.
- Това мислиш ли, че е достатъчно за да изпита удовлетворение от живота си? – пита моята събеседничка.
- Не. На човек нищо никога не му е достатъчно. Иначе би загубил интерес към живота.
- Достатъчно ли уважаваме своята индивидуалност?
- Всеки в различна степен осъзнава, че тя е предпоставка за щастие и успехи. Мисля, че човек трябва да се гордее със себе си не заради това, което е придобил и с това което прави, а с това, което е.
Слънцето се скрива зад облак и пожарите в короните на есенните дървета угасват. Пейзажът се променя, както и настроението което ни внушава. Ведрина следи погледа ми отгатва за какво си мисля. Затова тя казва:
- Кажи ми, трябва ли според тебе човек всеки ден да се променя, както се мени природата, която наблюдаваш.
- Ако може да е към по-добро, да. Но не е задължително.
- Защо?
- Защото сме невероятни и такива каквито сме си.
- Всичко това не е ли твърде отвлечено, за да мислим за него?
- Може би да, може би не – отвръщам доста уклончиво на ясния й въпрос аз.
А слънцето, междувременно, е излязло иззад облака и пейзажът добива предишния си вид. Това дава повод на събеседничката ми да се оттегли и да ме остави спокойно и блажено да съзерцавам бликащата наоколо красота.
.jpg)
Вълнообразно
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
