НАТУРАТА
двадесет и седми разговор с Ведрина

     Пейзажът който рисувах от натура в покрайнините на града добиваше бавно, но уверено, завършения си вид. Преди да прекратя работата си по него се отдалечих от платното да погледна отдалече получения резултат. Да, можех да кажа, че няма какво повече да добавя, без да наруша целостта на изображението. В същия миг усетих дишането на Ведрина зад врата ми, явно надничаше с любопитство през рамото ми към картината ми.
- Виждала съм те и друг път да рисуваш тук – подхваща разговор с мене тя. – Не мога да разбера с какво те привлича толкова това място?
Извръщам очи от платното и казвам:
- Не съм се замислял. Трудно е да се каже. Много са причините. Все едно да започна да ти отговарям защо обичам шоколад.
- Все пак, не ти ли омръзва многократно да изобразяваш все тази гледка?
- Не ми омръзва, защото всеки път си поставям различни задачи.
- Дай ми пример, каква е задачата ти днес?
- Предния път исках да придам на пейзажа характера на планината тук чрез обобщение на многоплановото наслагване на хребетите един над друг в дълбочината на пространството. Рисунъкът на терена погледнат от това място е много специфичен.
- А днес!?
- Днес исках да изразя типичното чрез многообразието на детайлите и антагонизма на контрастите в тонално и пластично отношение, да се опитам да ги помиря, да ги вплета в единството на цялото.
- Не мога да разбера за какво точно говориш, твърде професионално е.
- Така е. Има куп задачи за разрешаване, докато се потя под палещите лъчи на слънцето в битка със съпротивлението на материята за изразяването на идеята. За да разреша основната си задача, трябва да премина през разрешението на редица по-дребни и второстепенни задачи, които в процеса на рисуването възникват постоянно една след друга. Трудно е да се получи това, към което се стремя. Нужна е концентрация, вдъхновение, знание и опит. Но това важи и за всяка една друга работа, не само за рисуването.
- Какво ти пречи да се концентрираш? Тук е тихо, спокойно, сам си сред природата.
- Силното слънце и горещината, мухите които кацат по лицето и ръцете ми, стоенето прав на едно място с часове и още някои дребни на пръв поглед неща.
- Защо не рисуваш тогава в ателието? Направи си скици и рисувай после по тях. Опри се зрителната си памет.
- Защото натурата ти подсказва неща, които в затвореното помещение на ателието няма да ти хрумнат никога. Дава ти някои готови решения и те предпазва от повторения и еднообразие, предпазва те от клиширане и стереотипен подход към композицията и детайлите. Освен това съм убеден, че докато работиш в контакт с природата, тя ти отдава от енергията си. Тази енергия по необясним начин се запечатва на платното и се предава после и на гледащия картината.
- Разбирам. Това при рисуване по памет няма как да се случи – казва Ведрина.
- Рисуването по памет може да ти помогне, но може и да ти навреди.
- Как така!? – изненадва се тя.
- Помага, защото тя запечатва главните, особените, типичните неща, обхваща общото, но се губят детайлите, губи се откривателството на необичайното в тях, на изследователското и любопитното. Но когато рисуваш от натура пък можеш буквално да се удавиш в многообразието им. Те увличат и те карат да забравиш за основното, за общото. Разсейват те със съмненията кои да предпочетеш и кои да пренебрегнеш, а това пречи върху концентрирането в главното. В природата всичко крещи с еднаква сила и и ска да видиш и чуеш него. Майсторството се заключава в това, да можеш да прецениш кое колко и как да се вижда и чува.
- Значи тук е като в голям симфоничен оркестър, където не може всички инструменти да свирят с еднаква сила. За да има хармония едни ще са водещи, други тихо ще пригласят.
- Чудесно го каза! – възкликвам аз.
- И за да има движение и развитие, в определен момент тези, които са звучали тихо, ще трябва да зазвучат с пълна сила, а другите да отстъпят и да затихнат.
- Виждам, че си ме разбрала правилно. Това важи и за изобразителното изкуство. Тук тоновете, линиите и петната са инструментите в симфоничния оркестър на живописта.
- Та ти ми изнесе цяла лекция по живопис!
- Мисля, че трябва да спрем до тук, защото не бива да прекалявам.
Обръщам се да погледна събеседничката си в очите, но с изненада виждам, че нея вече я няма. Питам се дали пък не съм водил този разговор със самия себе си, изправен пред новонарисуваната картина? И понеже предвижването на слънцето към залез промени изцяло светлосянката в пейзажа, не ми оставаше вече нищо друго, освен да събера нещата си и да се прибера в къщи.

Мммм.., прекрасен разказвач..., увлекателно и стилно...!!!
"Освен това съм убеден, че докато работиш в контакт с природата, тя ти отдава от енергията си. Тази енергия по необясним начин се запечатва на платното и се предава после и на гледащия картината."