Постинг
16.08.2011 07:10 -
ЖИВЕЙ В ДЕНЯ СИ – седми разговор с Ведрина
ЖИВЕЙ В ДЕНЯ СИ – седми разговор с Ведрина
Планината се къпе в утринната дрезгавина, в очакване на целувката на първия слънчев лъч. Над връх Амбарица един ранобуден облак е пуснал котва в синия океан на чистото небе. Загледан в могъщия силует на върха леко се усмихвам под въздействието на пробягал в съзнанието ми мил спомен от последното изкачване на планината. От гърдите ми неочаквано се отронва въздишка по отлетялото време.
- Знаеш ли, че въздишката е упрек към настоящето? – сепна ме с телепатичния си въпрос неусетно дошлата при мен Ведрина.
- Знам. И се досещам още, че тя е и усмивка към бъдещето.
- Точно така, добре го каза. Затова не се вглеждай прекалено в миналото, защото то краде от бъдещето ни.
- Да, скъпа, но беше толкова хубав ден в планината. Просто незабравим. Няма смисъл да търся насила забвението, защото то само ще ме намери. Сега ми е хубаво, чрез спомена, да съпреживея още веднъж красивите мигове на връх Амбарица. Толкова е хубаво, че настоящето е пълно с възможности за бъдещето.
- И в този смисъл, какво?
- И в този смисъл си мисля, че следващото изкачване ще направя от южната страна, което все още не съм го правил.
- Това има ли нещо общо в диалога ни за миналото и бъдещето?
- Естествено, че има. Бъдещето трябва да бъде заложено в настоящето, което се нарича план. Без план животът ни е хаотичен. Но ние за миналото и бъдещето ли говорим!? Мисля си че разговорът ни е за Амбарица.
- Ние гледаме Амбарица, но върхът е само повод да поговорим за миналото, настоящето и бъдещето.
- Тази тема ме смущава – отвръщам аз.
- Защо?
- Защото тя е неизчерпаема.
- Вярно е, но все пак си струва да поговорим за това – гали ме с мисълта си Ведрина.
Слънцето бавно и с любопитство надникна иззад могъщия гръбнак на Балкана. Това дава повод на моята гостенка да продължи размишленията си:
- Миналото е като изгрялото над върха слънце пред входа на бъдещето в дрезгавината на утрото. То разпръсква част от мрака, който го обкръжава. Тези, които не познават миналото, няма как да разберат истинския смисъл на настоящето и целите на бъдещето.
- Говориш много абстрактно. Аз като гледам сега върха и като преживявам отново чрез спомените си красотата му, си казвам, че да умееш да се наслаждаваш на миналото си, значи да живееш двойно.
- Говоря малко абстрактно, защото нали самата аз съм абстракция. Но ти добре ме разбираш, нали?
- Разбирам те и ми е много приятно да беседвам с тебе, макар телепатично.
- Само че искам да ти припомня, че на когото му е мъчно да се раздели с миналото той няма защо да се опитва да гледа в красотата и неизбежността на бъднината. Който върви обърнат назад ще се препъне и ще падне.
- Знам скъпа, но спомените са единственият рай, от който не могат да ни изгонят. Освен това, този който не помни и не се поучава от грешките си в миналото е осъден да ги повтаря.
Ведрина се умълча, прекъсна светлият поток на мислите й.
- Хей, тук ли си още? – попитах аз.
- Да. Замислих се. И стигнах до извода, че за саможивеца миналото е пустота, настоящето пустиня, а бъдещето – нищо.
- Надявам се, че не си го помислила във връзка с мене това?
- Не, разбира се. Става ми болно, като си помисля колко малко от хората умеят да живеят в днешния ден. Ти си, като че ли един от тях.
- Това комплимент ли е?
- Струва ми се, че да. Сам прецени. Болшинството се готвят и очакват да живеят по-късно. Вчера не ще догониш, а утре не ще избегнеш. Изтеклата вода назад не се връща и най-хубавият утрешен ден няма да ни върне вчерашния.
Слънцето вече се бе оттласнало с пета от билото на планината високо в небето и ми напомни, че времето за разговора ми с Ведрина е свършило. Трябваше да се живее, за да не изпусна възможностите които ми предлага настоящето, за да може, когато вляза в бъдещето те да се превърнат в прекрасен спомен от миналото ми.
Планината се къпе в утринната дрезгавина, в очакване на целувката на първия слънчев лъч. Над връх Амбарица един ранобуден облак е пуснал котва в синия океан на чистото небе. Загледан в могъщия силует на върха леко се усмихвам под въздействието на пробягал в съзнанието ми мил спомен от последното изкачване на планината. От гърдите ми неочаквано се отронва въздишка по отлетялото време.
- Знаеш ли, че въздишката е упрек към настоящето? – сепна ме с телепатичния си въпрос неусетно дошлата при мен Ведрина.
- Знам. И се досещам още, че тя е и усмивка към бъдещето.
- Точно така, добре го каза. Затова не се вглеждай прекалено в миналото, защото то краде от бъдещето ни.
- Да, скъпа, но беше толкова хубав ден в планината. Просто незабравим. Няма смисъл да търся насила забвението, защото то само ще ме намери. Сега ми е хубаво, чрез спомена, да съпреживея още веднъж красивите мигове на връх Амбарица. Толкова е хубаво, че настоящето е пълно с възможности за бъдещето.
- И в този смисъл, какво?
- И в този смисъл си мисля, че следващото изкачване ще направя от южната страна, което все още не съм го правил.
- Това има ли нещо общо в диалога ни за миналото и бъдещето?
- Естествено, че има. Бъдещето трябва да бъде заложено в настоящето, което се нарича план. Без план животът ни е хаотичен. Но ние за миналото и бъдещето ли говорим!? Мисля си че разговорът ни е за Амбарица.
- Ние гледаме Амбарица, но върхът е само повод да поговорим за миналото, настоящето и бъдещето.
- Тази тема ме смущава – отвръщам аз.
- Защо?
- Защото тя е неизчерпаема.
- Вярно е, но все пак си струва да поговорим за това – гали ме с мисълта си Ведрина.
Слънцето бавно и с любопитство надникна иззад могъщия гръбнак на Балкана. Това дава повод на моята гостенка да продължи размишленията си:
- Миналото е като изгрялото над върха слънце пред входа на бъдещето в дрезгавината на утрото. То разпръсква част от мрака, който го обкръжава. Тези, които не познават миналото, няма как да разберат истинския смисъл на настоящето и целите на бъдещето.
- Говориш много абстрактно. Аз като гледам сега върха и като преживявам отново чрез спомените си красотата му, си казвам, че да умееш да се наслаждаваш на миналото си, значи да живееш двойно.
- Говоря малко абстрактно, защото нали самата аз съм абстракция. Но ти добре ме разбираш, нали?
- Разбирам те и ми е много приятно да беседвам с тебе, макар телепатично.
- Само че искам да ти припомня, че на когото му е мъчно да се раздели с миналото той няма защо да се опитва да гледа в красотата и неизбежността на бъднината. Който върви обърнат назад ще се препъне и ще падне.
- Знам скъпа, но спомените са единственият рай, от който не могат да ни изгонят. Освен това, този който не помни и не се поучава от грешките си в миналото е осъден да ги повтаря.
Ведрина се умълча, прекъсна светлият поток на мислите й.
- Хей, тук ли си още? – попитах аз.
- Да. Замислих се. И стигнах до извода, че за саможивеца миналото е пустота, настоящето пустиня, а бъдещето – нищо.
- Надявам се, че не си го помислила във връзка с мене това?
- Не, разбира се. Става ми болно, като си помисля колко малко от хората умеят да живеят в днешния ден. Ти си, като че ли един от тях.
- Това комплимент ли е?
- Струва ми се, че да. Сам прецени. Болшинството се готвят и очакват да живеят по-късно. Вчера не ще догониш, а утре не ще избегнеш. Изтеклата вода назад не се връща и най-хубавият утрешен ден няма да ни върне вчерашния.
Слънцето вече се бе оттласнало с пета от билото на планината високо в небето и ми напомни, че времето за разговора ми с Ведрина е свършило. Трябваше да се живее, за да не изпусна възможностите които ми предлага настоящето, за да може, когато вляза в бъдещето те да се превърнат в прекрасен спомен от миналото ми.
Търсене
