Постинг
02.08.2011 09:00 -
ВРЕМЕТО - шести разговор с Ведрина
ВРЕМЕТО
шести разговор с Ведрина
Утрото е свежо и прохладно, огласяно от пеещите ранобудни птици в гъстия листак. Денят разплисква щедро с пълни шепи от извора на светлината си. А планината тази сутрин, огряна от първите лъчи на слънцето, е зовяща, но някак си далечна. Аз все търся времето, което ще ми позволи да се кача на върховете й сияйни. Пред лицето ми, поклащана от лекия ветрец, потрепва разлюляна клонка, привлича погледа ми и ми подсказва, че Ведрина е тук отново.
- Защо не правиш обичайната гимнастика в това чудесно свежо утро? – ме пита тя.
- Омръзва всичко и имаме необходимостта, поне за малко, да се дистанцираме от него. И най-хубавите неща, в един момент дотягат – отвръщам аз. – Тази сутрин нямам време за гимнастика.
- Нямаш време ли? Че къде ти е времето?
- Да. Нямам. Зает съм да мисля.
- Времето е достатъчно дълго за този, който го използва, който се труди и който мисли. Такъв човек разширява неговите предели. Мислиш ли, че хората ценят достатъчно времето?
- Някои го ценят, други не. В някои ситуации то не ни достига, в други ни отегчава. Измислени са хиляди начини да губим времето си и няма нито един открит досега да го печелим. Макар минутите да пълзят, то лети като стрела към бъднината. Загубата на време е по-тежка от всичко друго за този, който знае повече.
- Да предположим, че имаш всичкото време на света, за какво ще го използваш? – пита Ведрина.
Какво да отговоря? Толкова е труден този въпрос. На клонката кацва една птичка и леко приведена към земята, тя престава да се люлее.
- Времето и случаят не могат да направят нищо за този, който не прави нищо сам за себе си. Ние убиваме времето си, а то убива нас. Много пъти съм се питал кое вреди на човека повече – липсата или излишъкът от свободно време. Но знаеш ли, кое е най-лошото?
- Кое?
- Най-лошото е, че има между нас хора, които не знаят да си губят времето сами и те са бич за заетите хора.
- И аз имам известни наблюдения по тези въпроси – казва Ведрина. – Струва ми се, че само мързеливите хора нямат време да извършат онова, което си въобразяват, че искат да извършат, защото ако искаш да направиш нещо, ще намериш време да го направиш, а ако не, ще намериш причина, да не го направиш.
- Съвършено права си. Явно тази сутрин аз не искам да изиграя гимнастиката си и намерих причина, за да не я направя – започнах да си мисля за времето и изкарах него виновно.
- Всички постъпваме така – съгласява се Ведрина. – Хора, които никога нямат време, обикновено не вършат нищо.
Тук долавям иронични нотки, отправени към мен и затова, отвръщам:
- Я стига! Ще изиграя гимнастиката си утре.
- “Утре” е най-големият враг на “днес” и то поддържа в нас бездействието. Един час днес, струва два часа утре.
- Виждам, че няма да ме оставиш на спокойствие, докато не изпълня ежедневната си програма, която съм приел за задължителна и не направя гимнастиката си. Затова ставам и тръгвам – отвръщам.
Птицата е излитнала от клонката, ветрецът е стихнал и тя не се поклаща. Разбирам, че Ведрина е постигнала своето и си е отишла. А аз тръгвам енергично, без да губя повече време, към височината на която всяка сутрин играя гимнастиката си.
шести разговор с Ведрина
Утрото е свежо и прохладно, огласяно от пеещите ранобудни птици в гъстия листак. Денят разплисква щедро с пълни шепи от извора на светлината си. А планината тази сутрин, огряна от първите лъчи на слънцето, е зовяща, но някак си далечна. Аз все търся времето, което ще ми позволи да се кача на върховете й сияйни. Пред лицето ми, поклащана от лекия ветрец, потрепва разлюляна клонка, привлича погледа ми и ми подсказва, че Ведрина е тук отново.
- Защо не правиш обичайната гимнастика в това чудесно свежо утро? – ме пита тя.
- Омръзва всичко и имаме необходимостта, поне за малко, да се дистанцираме от него. И най-хубавите неща, в един момент дотягат – отвръщам аз. – Тази сутрин нямам време за гимнастика.
- Нямаш време ли? Че къде ти е времето?
- Да. Нямам. Зает съм да мисля.
- Времето е достатъчно дълго за този, който го използва, който се труди и който мисли. Такъв човек разширява неговите предели. Мислиш ли, че хората ценят достатъчно времето?
- Някои го ценят, други не. В някои ситуации то не ни достига, в други ни отегчава. Измислени са хиляди начини да губим времето си и няма нито един открит досега да го печелим. Макар минутите да пълзят, то лети като стрела към бъднината. Загубата на време е по-тежка от всичко друго за този, който знае повече.
- Да предположим, че имаш всичкото време на света, за какво ще го използваш? – пита Ведрина.
Какво да отговоря? Толкова е труден този въпрос. На клонката кацва една птичка и леко приведена към земята, тя престава да се люлее.
- Времето и случаят не могат да направят нищо за този, който не прави нищо сам за себе си. Ние убиваме времето си, а то убива нас. Много пъти съм се питал кое вреди на човека повече – липсата или излишъкът от свободно време. Но знаеш ли, кое е най-лошото?
- Кое?
- Най-лошото е, че има между нас хора, които не знаят да си губят времето сами и те са бич за заетите хора.
- И аз имам известни наблюдения по тези въпроси – казва Ведрина. – Струва ми се, че само мързеливите хора нямат време да извършат онова, което си въобразяват, че искат да извършат, защото ако искаш да направиш нещо, ще намериш време да го направиш, а ако не, ще намериш причина, да не го направиш.
- Съвършено права си. Явно тази сутрин аз не искам да изиграя гимнастиката си и намерих причина, за да не я направя – започнах да си мисля за времето и изкарах него виновно.
- Всички постъпваме така – съгласява се Ведрина. – Хора, които никога нямат време, обикновено не вършат нищо.
Тук долавям иронични нотки, отправени към мен и затова, отвръщам:
- Я стига! Ще изиграя гимнастиката си утре.
- “Утре” е най-големият враг на “днес” и то поддържа в нас бездействието. Един час днес, струва два часа утре.
- Виждам, че няма да ме оставиш на спокойствие, докато не изпълня ежедневната си програма, която съм приел за задължителна и не направя гимнастиката си. Затова ставам и тръгвам – отвръщам.
Птицата е излитнала от клонката, ветрецът е стихнал и тя не се поклаща. Разбирам, че Ведрина е постигнала своето и си е отишла. А аз тръгвам енергично, без да губя повече време, към височината на която всяка сутрин играя гимнастиката си.
Търсене
