ХУДОЖНИКЪТ
Един художник носеше картините си за изложба. Деца подтичваха край него. Те гледаха как се поклаща дребната му фигура под тежките платна. Картините, макар в движение, ги грабваха, завъртваха ги в приказната въртележка на своя пъстър и вълшебен свят. И завладени от магията му те се питаха, дали огласящите цялото пространство птичи песни не извират от гърлата на нарисуваните птици. Учудено го гледаха и мислеха, че от разветия му поизносен шал излиза вятърът, който разрошваше косите им. Пред тях се извършваше едно голямо чудо, защото облаците, сякаш повикани от майстора на четката, напускаха местата си в небето и слизаха в картините. И като в огледало, се виждаха да тичат след художника по тихата зелена, запролетена улица, загледани в пейзажите. Загадка бе за тях как този крехък мъж с нахлупеното таке, сам можеше да носи под мишниците си огромни планини, разпенени морета, улици и небеса бездънни? Не знаеха за него нищичко – той знаеше за тях. И за живота знаеше – решил бе вече, че няма пак да продаде душата и сърцето си. То кой ли днес ще пожелае картина да си купи? Децата му се радваха, защото виждаха, че за себе си той нищичко не иска, на другите от себе си ще раздаде. Да, ще се раздаде докрай и няма нищичко да си остави. Сърцата детски безотказно разпознават хора като него, хранещи се само с радостта, която раздават на другите хора.
