СЛЕД ОБЛАЧНИЯ КЕРВАН

         Облачният керван бе хванал в тихия си бяг слънчевата светлина и я отразяваше в зеленината на тревата. Сякаш беше слязъл при крехките стъбълца, за да ги види отблизо, сякаш второ слънце дишаше ниско долу, принизено до буболечия свят. Щом слънцето се скриеше зад облаците, осветената като със сценичен прожектор трева помръкваше, но когато покажеше отново сияйния си лик, скатът пламваше позлатен и багреният водопад и се изливаше на мощен поток от светлина по стръмнината. Водопад от причудливи форми и сияния увличаше шеметно всичко попаднало в него, падаше в низината  и се разпръскваше и разливаше в синкавината на далечината в ниското. Планинският рид се свличаше надолу към изумрудената долина, в която проблясваха опаловите вирове на реката. В ниското, в пояса на гората, се носеше песента на славеите, отпили роса от игликовите цветя на зелналите се ливади. По озареният от светлината хребет, сякаш бяха слезли в нозете ми слънценосните небеса с пасящия облачен табун. А погледнех ли към равнината, където тънка мъглица разливаше млечните си фантазии, мисълта ми без да иска се връщаше към трудния път на всекидневието до хляба. Но облачният керван, развял дългата си бяла опашка, не искаше да знае за това – като божие дихание се носеше вдъхновено напред над тревата, не знаещ умора, обливаше я с дифузната си светлина и ме зовеше да се впусна след него в едно далечно, неизвестно и примамливо пътешествие. И аз с готовност откликнах на настойчивия му зов, след стъпките на светлината.