ПОД ТУРЛАТА

       Пред мене къщите са обърнали гръб на топлото есенно слънце. Полазилата светлина по зидовете сякаш отваря по-широко прозоречните им очи. Зъбатата сян­ка на Турлата лъха с хлад на слана и забравено утро от късия ден. Тънката синя мъглица от дима на комините се стеле на широка ивица над грейналия в есенна поз­лата град. Дърветата са тъжно голи и само белостволи­те брези броят последните листа-жълтички по тънките си клони. Насреща планината е настръхнала от плахото докосване на ранния сняг и сякаш усещам как мощната и снага потреперва от стъпките на падналия пръв замръзлек. Извива гъвкавия си гръбнак над мене Турлата, услужливо подложила зелената си борова шепа за опо­ра на загубилото силата си залязващо слънце. И скоро то ще падне като презрял плод в тази силна здрава ше­па - ще падне с тихата ми въздишка по отминаващите топли дни, по отминаващото златно време на живота ми.