НАДСВИРВАНЕ С ВЯТЪРА

       Може би гласът на ранилата сойка стресна спокойния сън на вятъра. Скочи той, разкърши снага и изсвири тревожно над притихналите върхове на боровете, в които утрото пробваше  силата на светлината си. Силната му въздишка накара дърветата да потръпнат. После, като разбра каква е работата, че тревогата е фалшива, вятърът изду гърди и подскочи. След това прик­лекна, спусна се в наситената зеленина на храстите, развя широките им поли, надникна под тях и като не видя нищо интересно, с насмешка се изкиска. Такъв си е бил винаги той – закачлив, любопитен, присмехулник и шегаджия. Но шегата му не се понрави на още сънените борове. Те просте­наха от внезапната му ласка. А той, вихрено се завъртя и хвърли в лицата им изсъхнали ланшни листа – разнесе ги из въздуха и напраши очите на току-що прогледалите облаци. Разрови шумата пакостникът, сякаш търсеше нещо, но като не го намери, се вдигна с вой към върховете на смълчаните дървета. Залюляха се неспокойно дебелите източени нагоре стволове, зак­латиха насам-натам снаги в принудителната утринна гимнастика. По изпънатите като струни стебла, вятърът засвири своята протяжна мелодия. Събуди се гората и за­пя песента си. Затрогнат от мелодичните й звуци, вятърът изсвири изтънко с високите си октави в самите върхове на бориките, залюля се с ши­рок размах и със силен екот полетя надолу по хълма. Смехът му се разнесе ниско долу, чак над града. Зашеметени от люлеенето, усетили мощта му, хипнотизирани от магическите стъпки на закачливеца, дърветата изпаднаха в транс. Като насън, в несвяст, те поклащаха светлокори стволове, унесени в някакъв нарцистичен самодивски танц и припяваха про­точени мотиви, в ритъма на приспивното конусообраз­но люлеене. Неусетно въвлечени в музикалното му изпълнение, започнаха да му припяват.
       Заслепен от процеждащата се през клоните силна светлина на развълнуваното от летящите облаци небе, слушах възхитен песента и удивено наблюдавах танца им. Стоях под тях притихнал, омагьосан, с вдигната нагоре глава, потопен в необикновеното преживява­не. Толкова дребен и нищожен се чувствах, докато наблюдавах невероятната метаморфоза на боровата го­ра — никога не бях я виждал такава: раздвижена, неспокойна, пееща и танцуваща.
       Излязох от унес и долепих кавала до устните си. Мелодията, протяжна и тъжна, като песента на боровете, сепна стаената в дола тишина и тя подплашена се дръпна нагоре към билото на хълма Буковец. После се разне­се игрив мотив, в противовес на скръбната вятърова сюита, разля се властно и запълни пространството. Ня­къде много надалече го поде съненото, несъбуждано от никого кой знае откога ехо и го понесе на невидимите си криле, по всички посоки на гората. Боровете сякаш се отърсиха от магията, освободиха се чрез звука на кавала, от хипнозата на бушуващия вятър и сведоха глави да ме погледнат. Някак по-бодра стана играта им, плавният им меланхоличен танц, като че ли бе прекъснат и сега, тя навлизаше в ритмиката на фолклорния мотив, с който ги изненадах и извадих от вцепенението. А вя­търът, смутен от моята намеса, се отдръпна. Може би искаше и той да послуша кавала, а може би се бе отте­глил да почине и събере силите си, да подремне в най-сенчестата, най-прикътаната част на гората, а може би потъна там засрамен от превъзходството ми в свирнята!? Кой знае?
          На Турлата, горе на върха, беше тихо, спокойно, синьо.
       От­лепих устни от кавала и се отдадох на сладостно съзерцание на природата. Денят с несигурните стъпки на прохождащо дете, правеше първите си крачки в долината, придържан от мекия воал на утринна розова мъглица. С бавната си походка плувах като самотен кораб в морето от зеленина около мен. Пристъпвах бавно в магията на утрото, защото знаех, че колкото и да бързах, мелодията с която надсвирих палавника-вятър, винаги ще бъде с няколко крачки пред мен и именно тя ще бъде тази, която ще пръска утро в сънливите лица на цветята в ливадата, и че тя  ще е тази, която ще ги събужда, за да посрещнат с усмивка изгрева на младенеца-слънце. Тя, моята нежна игрива и топла, моята слънценосна утринна мелодия…