ИМПРЕСИИ

       Една самотна вила на високото, стаена под върха, разчита почерка на облаците. А те вещаят нощ и зима. В позлатата на слънцето, погалило я с ноемврийски лъч, тя рисува своя автопортрет, преди да се стъмни и се опитва да си с­помни тъжните усмивки на всички залези, догорели пред погледа на прозорците й.
       Една самотна вила, все още слънчева, подготвяща се да посрещне нашествието на нощта, на зимата, която диша вече тежко из овразите, които са се примирили с нея и вече са забравили за топлите лъчи на слънцето.
       А от начупената линия на хоризонта, далечен и неузнаваем, изби­ва светлинка - последната надежда на деня, допиващ своята напитка от чашата на бързотечното неумолимо време.

ПАРЧЕНЦЕ ОГЛЕДАЛО

       В ниското, между смълчаните къщи на улиците, вдетинилият се в играта си ноември подскача на въженце. Позлатени от звънкия му смях,  крайречните върби греят окъпани в яркото слънце на ясния ден и следят с интерес играта му. Радват му се като на играещо дете, защото добре знаят, че по ирония на капризите си той е непредсказуем и може да бъде много по-различен, такъв, какъвто те не го харесват.  Реката тихо тече под пожълтелите им клони, водите й нашепват нещо на това, което е, но скоро няма да го бъде. Те не споделят тази бликаща моментна радост, защото по течението си доносят дъха на слизащата от планинските върхове зима. Реката има свое занимание – тя е уловила в шепите на дългия дълбок вир частица небе и се забавлява по свой си начин с него. Отразената от речната вода светлина озарява пейзажа наоколо и му придава романтичен и малко нереален вид. Едно парченце огледало в нейните ръце; парченце огледало в скута на ни­зината, която се оглежда в задъхания бяг на времето и се опитва да се самополаскае с това, колко е красива в тези невероятни отраженията. Реката е горда със себе си, не по-малко от игривия ноември. Но колкото и изкусен майс­тор да е тя, то тези измамни отражения си остават само едно бледо подражание на непо­вторимостта на природата.