ГРАДЪТ НА СПОМЕНИТЕ
Извил гръбнак под ласката на слънцето, градът полегнал есенно в ниското, мечтае. А гънките на планината се спускат надълбоко в него, в мечтата му проникват, преливат в улиците и стигат чак в сърцето му — площадът. И всяка къща подредена на улиците в броеницата е спомен, търкулнат от височината на билото до долу. И всеки прозорец и врата са мили спомени, незабравими. Така както са подредени къщите в дълги прави мълчаливи редици по градските улици, така са подредени и спомените ми в града на паметта.
Те са толкова много и така невероятни, че човек би си помислил, че едва ли има какво още да му се случи, какво още да изживее. Като че ли няма вече възможност за интересен спомен, който да се търкулне по склоновете на планината и да заеме мястото си в дългата редица на преживяното.
Но ето го и меденото ярко слънце, грейнало над стихналия град. Не е ли то голямата надежда? Нима всичко ново не започва с неговото появяване? И моята развихрена фантазия открива в топлото му присъствие най-невероятната възможност самото то да се търкулне, като спомен от свода си небесен, да се превърне в най-грандиозната постройка в града на паметта ми; в най-светлата красива резиденция и най-красивия спомен в слънчевите му улици. Докато има слънце и въображение, ще има и надежда за нови спомени и чудеса.
