ПРИВЕЧЕР В ПЛАНИНАТА

    Един поток край мен бълбука и се пени. Разказва той в прииждащата вечер за своето пътуване към толкова очаквани и неочаквани неща, и за надеждата, която носи. Източва дългата си нишка в планината, в заблудата си, че по нея, ще може някога да се завърне, към слънценосното си пеещо начало. Чрез песента му, може би, върхът излива любовта си към долината, чрез него я целува. Надвесени над бистрата вода, скалите се любуват на хубостта си, на своята устойчивост и са доволни, че не са принудени да тичат като него по надолнището, неизвестно накъде. Те дори се питат, как ли е възможно да съществува, такова бързотечно и променливо състояние на непознатата за тях материя. Движението и покоят. Между тях и в тях тече животът, приема тяхната неповторима форма, приема музиката им, под такт танцува с нея.
       Намерили покой, в прохладната разлистена гора до мълчаливите скали, запяват славеите. За любовта, те пеят с толкова любов! И вдъхновен от песента им, възторжен, залезът разпръс­ква най-ярките си краски по небето – това са краските невиждани на любовта между земята и небето в планината, където въздухът е бистър и прозрачен, и сътворява тяхната небивала сгъстеност.
       И някак плахо-плахо, от само себе си, между клонаците на старите дървета, изплува месецът, набучил на изкривения си рог най романтичните очаквания на нощта. Като разлято лунно мляко пътеката проблясва между камъните и разкъсва  дълбоките, и тежки сенки на гората.
       Замислените строги силуети на боровете, заслушани в бълбукането на потока и в песните на самозабравилите се в екстаза славеи,  се врязват остро в мекотата на свечеряващото се небе. Те имат своя философия за хубавото в планината и за покоя и движението, но скромността им, ги кара да си мълчат, загърнати в зелената си достолепна дреха.
       Тук вятърът е стих­нал, загубил е под тях следите си, загубил е в прииждащата нощ най-сигурните си и непроменливи ори­ентири за своите посоки. И завладян от тихата магия на върха, забравил  пътя си, в забрава, ще се прегръща и целува дълго с мълчаливите дървета.       А от магическия връх се спуска ободря­ваща прохлада, в която сенките намират своя сън.
       Там скрита надълбоко в тях, се гуши хижата и с разказите на безброй легенди за самодивските места в Балкана, примамва идването на звездите. От тъмното ме гледат нейните луни-прозорци –  искрящите очи на планината.
       С мен тихо в нея ще влезе вечерта, с развързаните си развети краища и ще свали издута си раницата от всичките неща, които носи, до моята. А после ще я поканя да сподели трапезата ми скромна. Ще хапнем, ще си пийнем, и ако тя поиска, ще я настаня да спи до моето легло.