В ТИШИНАТА
        Вървя окъпан в тишина и просветлен. Наметнала най-новия си губер и засияла с младостта на зеленината, с диханието на новородените безброй листенца, гората поглъща шумовете на деня. Свежият й въздух успокоява изморената душа, събужда в нея нови сили и копнежи. Дишам с олекнали гърди и се питам: от небето ли се спуска тази всепроникваща целебна тишина или извира от отворената длан на планината?
       Полягам в меката постеля на тревата и гледам как гората слиза на подскоци от върха към мен. Като буен планински ручей залива хребетите тя с неукротимата си зеленина. Сенките от гънките на склоновете очертават величествения релеф на земната кора с неописуемо богатство. Букове-столетници изправени в зелени гугли пазят царството на тишината. Те крият тайни пътеки под короните си, достъпни само за хора с добри сърца и пречистени души. Не са ли тези букове-отшелници пазители на това вълшебно място, в което можеш да се докоснеш до тайните на мирозданието? Не са ли те попили силата на космоса от звездното небе, за да открият истината за нещата?
       Премествам поглед от гората към синеещото се далечно било на планината. Там Козята стена чертае с отвесни ръбове дълбоки сенки в меката хармония и плавността на хоризонта. И сякаш всеки миг от там ще се изправи Крали Марко, ще прокънтят копитата на коня Шарколия. А може да отекне и пукотът от пушката на някой прославен хайдутин, бранител на тази свещена земя.
       Ако напрегнеш слух възможно е да чуеш свирнята на кавал, с която овчар разказва своята несрета. Може да доловиш и думите от песента на девойка-планинка, нагазила през росните треви, като самодива, възпяваща силата и дълбочината на своята любов. И всичко това под мекия атлазен покров на ясното небе, което озарява този дивен кът с невероятно ярка светлина.
       Изправям се и от гърдите ми излита изпуснатата птица на песента. И глас, и ехо, звучат като звън от небесна камбана, разлюляна от силните удари на развълнуваното ми сърце.