МЕЖДУ РЕАЛНОТО И НЕРЕАЛНОТО

     Лицето на планината всеки ден е изумително различно. То е изменчиво, като очите на жена. Има дни, в които си щастлив, като се вгледаш в глъбините на зениците й и в тях видиш отворените врати към тайните на сътворението; друг път се плашиш и смущаваш от невъзможността да прозреш в дълбоката същност на природата й. А може би в това се крие красотата на живота.
     В този ден планината беше приветлива и му харесваше. Не беше идвал още в тази нейна част. Тук обликът й беше съвсем различен, неповторим и носеше свое очарование, и настроение. Голямата група туристи, с които вървяха той и тя, се разводни – едни избързваха напред, други изоставаха, съобразявайки се със собствените си възможности за продължително ходене. Някои изоставаха поради липса на интерес към върховете и нежеланието си да положат усилие в изкачването. Имаше и такива, които се прехласваха за дълго  по красотата на пейзажа, правеха снимки.
     Двамата вървяха напред в желанието си да се доберат до връх Мазалат, за да бъдат за малко сами на него, за да останат по-дълго там. Цареше мъртва тишина. Облаците се спускаха ниско над върховете, на моменти ги обвиваха в сивобялата си пелена и ту скриваха прекрасните гледки от техните очи, ту щедро разтваряха завесата си, за да ги дарят с красотата на планината. Някъде далече пред тях, в насрещните хребети, се появяваше жълтеникавото топло петно на огрените от слънцето терени, сред общата синевина и ги привличаше неустоимо. Сякаш невидимата божия ръка разместваше облаците, за да се насладят на сътвореното от нея.
     Изкачваха се бавно. Налагаше се да спират често  да си поемат дъх, да свалят за по някоя минутка раниците от потните си гърбове и да се погледнат с любов в очите. Очите на жената бяха отзивчиви и като благо есенно слънце галеха душата му, събуждаха чувствителността му.
     И пак поемаха нагоре към върха. Вървяха бодро, окрилени от чувствата си. Когато се изкачиха и се вписаха в огромното сияещо небе над него, когато цялата земя легна под краката им, разбраха, че си е струвало да положат усилия. Облаците, сякаш заради тях се отдръпнаха, за да видят, че се намират в сърцето на красотата, на тишината и висината.
     - Ела, стани част от мен, от планината и небето над нас – притегли я към себе си той.
     - Тук всичко е толкова различно. Имам чувството, че сме попаднали в друг свят, на друга планета – остави се на ласките му тя.
     - Ние наистина сме в друг свят – в света на красотата и сме на друга планета – планетата на любовта. Там няма как всичко да не е различно.
     Дал им възможност да се насладят на гледките от върха, вятърът насмете облачната маса и ги обгърна с нея . Небе и земя преляха едно в друго, както телата и душите им се преливаха една в друга. Скалите, обвити от подвижния променлив облачен воал, губеха плътността си, размекваха се и призрачно се дематериализираха. Контурите им се размиваха, изчезваше формата им – само тук-там изпъкваха заострените ръбове. Пред очите им реалното се превръщаше в нереално и нереалното в реално. Трудно им бе да кажат в този момент кое е по-истинското от двете. Самите те се бяха озовали на границата – с единия крак бяха в реалността, а с другия в нереалността. Виждаха отсрещния рид като под вода, сякаш се бяха озовали на дъното на огромен аквариум. В това бе цялата магия на този неповторим миг.
     Отново бяха с раниците на гърба и мълчаливо се спускаха надолу. Върху раниците си сега носеха и цялата тежест на щастието си, защото щастието понякога може и много да тежи. Тежко щастие и леки раници – парадокс на битието.
     До края на деня, преди да стигнат до хижата, видяха още много забележителни места и им се наслаждаваха, но преживяното на връх Мазалат не можеше да се сравни с нищо. Планината и този път им показа, че е безкрайно щедра на красоти. Разбраха, че тя пази в съкровищницата  си от тях за всеки един ден. Достатъчно беше само да има кой да пожелае да ги види.