ИЗПУСНАТО БЪДЕЩЕ

         Художникът  прекарваше отпуската си на село. Свикнал с шумовете на града, тук му се струваше прекалено тихо и пусто. Липсваха му приятелите. Четеше книги, рисуваше, работеше в двора и градината. Денят минаваше в труд и не скучаеше, но вечер му беше трудно. Не бяха много хората в селото с които можеше да поговори за нещо интересно, нямаше с кого да изиграе една партия шах. Единствено към новата учителка в детската градина изпитваше някакъв интерес. Красива млада жена, току-що завършила институт. Нямаше представа какво представлява като човек, но като жена я харесваше. Тя се държеше любезно с него, когато се случеше да разменят по някоя дума.
     - Искаш ли да ти нарисувам портрет? – попита я веднъж, загледан в топлите й кадифени очи.
     - Искам – отвърна тя. – Ще ми бъде интересно.
     Уговориха се и още на другия ден той започна да рисува. Работата не му спореше – тя го вълнуваше повече като жена, отколкото като модел. Разбра, че няма да може да се съсредоточи  и да се получи добър портрет, защото мислеше за друго и го претупа. Когато й го показа, по изражението на лицето прочете, че не й харесва.
     - Съжалявам, че не се получи – каза тихо той.
     - Картината е хубава, но аз имам по-друга представа за себе си. Така ли изглеждам в твоите очи?
     - О, не. Казах ти, че не се получи. Може да опитам пак, ако ми позволиш.
     - Я да зарежем портрета и по-добре да ми помогнеш да поукрасим детската градина. Шефката ще отпусне малко пари за материали и за възнаграждение. Какво ще кажеш?
     - Може. Защо не.
     Обхвана я истински ентусиазъм. Увлече и него. Замислиха интересни неща, направи проектите и започнаха. Тя му помагаше в рисуването доколкото можеше. Най-напред украсиха занималните, а после и спалните с любими герои от приказките и анимационните филми. Децата много се радваха, още повече от, тях младата им учителка. Той пък се радваше на нейната радост. Между тях се създаваше близост, която неуловимо преминаваше в нещо повече.
     - Ако те помоля, ще се съгласиш ли да украсим и коридора? – попита го тя.
     - Като сме започнали ще украсим и него – отвърна.
     Беше му хубаво. Най-вече защото работеше с нея. Рисуваха когато децата се приберяха по домовете, когато останеха сами след работния ден в детската градина. Беше му приятно да вижда блясъка на радостта и задоволството от свършеното в очите й, да слуша звънкия й смях.
     Бяха украсили навсякъде. А на него му се искаше да бъдат още заедно. На излизане от сградата той се вгледа във входа и му хрумна, че могат да изработят нещо и там.
     - Това вече ще е върхът. Само, че има нещо, което ме притеснява.
     - Какво?
     - Материалите свършиха, а и повече пари, от тези за които сме говорили, не можем ти плати.
     - Това да не те притеснява. Утре ще пиша едни табели за кметството и ще ми останат от боите. А за парите не мисли - не искам повече. Ще го направя заради тебе и децата. Ще го направя защото те...
     Тя така го гледаше, че му се прииска да каже: „Защото те обичам”. Но не се осмели. Учителката очакваше да го чуе. Това признание щеше да бъде логичен резултат от всичко, което се случваше, но той добави:
     - Защото много те ценя и уважавам.
     Прозвуча студено. Това развали магията на лятната вечер, в която се бяха потопили.
     Разочарованието от думите му не остана скрито от погледа му. Ядоса се на себе си. За да се самоуспокои си помисли: „Така и трябва. Та ние се познаваме едва от няколко дни. Мога ли да съм сигурен в това, което чувствам в момента? Няма ли да прозвучи прибързано и неубедително?”
     Разделиха се малко объркани. „И утре е ден” – каза си художникът, а тя си помисли: „Може би друг път ще събере кураж да ми го каже.”
     Работата  по украсата на входа продължи до късно.
     - Да оставим и за утре. Не можем да свършим всичко днес – каза младежът.
     Искаше да има повод и следващия ден да бъде с нея.
     - Добре. Почти сме готови, защо да бързаме. Толкова хубаво стана навсякъде. Това вече не е същата детска градина. Шефката няма да я познае, когато дойде да види. И всичко това се получи благодарение на тебе.
     - И на твоето желание и инициативност. Ще ми помогнеш ли да внесем кутиите с боите вътре?
     Докато ги подреждаха по рафтовете събориха няколко от тях. Наведоха се да ги съберат, допряха без да искат глави. От това допиране се получи мигновена реакция – ръцете им сами се намериха, вгледаха се мълчаливо един в друг и се прегърнаха, после се целунаха.
     - Ела в учителската стая – поведе го тя.
     Там диванът беше широк, но на тях им се видя тесен и се свлякоха на широко върху мекия килим на пода. През отворения прозорец на стаята долиташе мелодичното припяване на щурците. Останаха заедно до късно през нощта.
     Отпуската на художника свърши и той трябваше да замине отново за града. Предстоеше му творческа командировка и беше нужно да се подготви за нея. Погълнат от приготовлението, почти не се сещаше за учителката. „Там сигурно ще срещна интересни и хубави жени от моята среда. Не е сега моментът да се обвързвам.” – така си мислеше.
     Там той наистина се срещна с интересни дами, но така и не успя да създаде близки отношения с нито една от тях. Тръгна си разочарован. „Няма нищо. Ще има и други командировки” – самоуспокояваше се младият мъж.
     Вярно, че имаше и други, но жената която очакваше да се появи в живота му я нямаше. Така и не се реши да се обади на учителката. Не се обади и тя, макар да й беше оставил адреса си.
     След много време, все още сам, а и после, когато отидеше с жена си и децата в родното село, и минеше край детската градина, си спомняше с умиление за онези незабравими летни нощи, в които правиха украсата. Спомняше си и се питаше: „Дали не сгреших? Как ли би протекъл животът ми, ако бях предприел нещо, за да се задълбочи връзката ни? Как ли протича нейният живот?”
     Въпроси на които никой не можеше да му даде отговор. Тя си беше заминала следващата година от селото и съдбата не пожела повече да ги срещне.